Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 89

— Какво те тревожи, Еди? Искам да го обсъдим като мъже, на четири очи. — Стрелеца се усмихна леко. — Кажи, моля аз.

— Толкова ли си личи?

Роланд вдигна рамене, но не каза нищо.

Еди се замисли. Въпросът беше сериозен. Изпълваше го със смущение и отчаяние, почти както задачата за издялкването на ключа, с който трябваше да отворят на Джейк Чеймбърс вратата към техния свят. Само че тогава духът на големия му брат му беше нашепвал, че винаги е бил непрокопсаник и винаги ще си остане такъв. Сега въпросът на Роланд бе необятен. Защото всичко го тревожеше, нищо не му се струваше на мястото си. Нищо. А може би „не на мястото си“ не беше правилният израз. Защото всъщност нещата му се струваха прекалено подредени, прекалено съвършени…

— Ъррр — изръмжа Еди и заскуба косата си. — Не знам как да го кажа.

— Кажи първото, което ти дойде наум. Не се колебай.

— Деветнайсет. Целият проблем е в това деветнайсет.

Той се просна по гръб на меката горска земя и зарита бясно като истерично дете. „Може би убийството на неколцина Вълци ще сложи всичко в ред — помисли си. — Може би това ще е достатъчно.“

2.

Роланд отброи една минута, преди да попита:

— Сега по-добре ли си?

Еди отново седна.

— Да.

Роланд кимна и леко се усмихна:

— Казвай сега. Ако не можеш, няма проблем, но е хубаво да кажеш болката си, Еди. Аз уважавам чувствата ти. Давай, слушам те.

Истина беше. Отначало Стрелеца се отнасяше към Еди със смесица от предпазливост и презрение, защото виждаше в него само слабости. Уважението дойде постепенно. Отначало в кабинета на Балазар, когато Еди се беше сражавал гол. Много малко мъже биха го сторили. Роланд започна да съзира у него много черти на Кътбърт. После, на влака, Еди бе проявил удивителна находчивост, на която Роланд можеше само да се възхищава, но не и да постигне. Еди Дийн притежаваше странното и понякога дразнещо чувство за хумор на Кътбърт Алгууд, а също и дълбоката интуиция на Алан Джоунс. В крайна сметка обаче бе коренно различен и от двамата приятели на Роланд. Понякога беше слаб и затворен, но притежаваше голям кураж и по-добрата сестра на куража, която Стрелеца наричаше „сърце“.

Сега Роланд се стараеше да събуди интуицията му.

— Добре — рече Еди, — ще ти кажа. Не ме прекъсвай. Не ми задавай въпроси. Само слушай.

Роланд кимна. Надяваше се Сузана и Джейк да се забавят още малко.

— Гледам небето, там, където облаците се разкъсват. И виждам числото деветнайсет, изписано в синьо.

Роланд вдигна поглед. И наистина — числото беше там. Той също го видя. Видя обаче и един облак с формата на костенурка и друга дупка в изтъняващите облаци, напомняща вагон.

— Поглеждам дърветата и виждам деветнайсет. В огъня — също. Срещам имена с по деветнайсет букви. Но само това, нищо повече. — Еди говореше бързо, втренчил се в очите на Роланд. — Има обаче и още нещо. Свързано е с тодаш. Знам, че според вас всичко, което изпитвам, ми напомня за наркотиците, и може би сте прави, но, Роланд, състоянието на тодаш наистина е като наркотично опиянение.

Еди винаги му говореше, сякаш Роланд никога през живота си не беше опитвал нещо по-силно от графа, но това бе твърде далеч от истината. Може би трябваше да му го напомни някой път, но не сега.