Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 90

— Самото пребиваване тук, в твоя свят, е като тодаш. Защото… о, как да го обясня?… Роланд, всичко тук е реално, но всъщност не е.

На Стрелеца му се прииска да напомни на Еди, че това тук вече не е неговият свят — за него градът Луд бе краят на Средния свят и начало на всички мистерии, които се криеха отвъд, — но запази тези мисли за себе си.

Еди загреба шепа пръст и иглички; на земята останаха пет бразди от пръстите му.

— Реално е, мога да го докосна и да го помириша. — Той вдигна игличките към устата си и прокара език по тях. — Мога да го вкуся. И в същото време всичко това е нереално като деветнайсетицата, която виждам в огъня, или като онзи облак, приличащ на костенурка. Разбираш ли ме?

— Разбирам те много добре — измърмори Роланд.

— Хората са истински. Ти… Сузана… Джейк… онзи човек, който грабна Джейк, Гашър… Овърхолсър и Слайтман. Само че начинът, по който разни неща от моя свят се появяват тук… това вече не е реално. Не е логично, далеч е от здравия разум, но не това имам предвид. То просто не е реално. Откъде се е взела песента „Хей, Джуд“ тук? Ами онзи киборг мечок, Шардик — откъде ми беше познато името му? Всички глупости от „Магьосника от Оз“, Роланд — всичко се случи с нас, но в същото време съм убеден, че не е било реално. Прилича ми на тодаш. На деветнайсет. Ами онова, което се случи в Зеления палат? Сега се скитаме из гората като Хензел и Гретел. Има път. Ядем хлебни топчета. Цивилизацията е изчезнала. Всичко се разпада. Ти сам ни го каза. Видяхме го в Луд. Само че знаеш ли какво? Не е вярно! Ха-ха, всичко е една голяма глупост, някой си прави майтап!

Еди се изсмя рязко. Прозвуча зловещо и налудничаво. Отметна косата от челото си и по кожата му останаха черни следи от пръстта.

— Безумието е, че тук, на края на света, попадаме на град като от исторически роман. Цивилизован. Културен. Населен с хора, които ти се струват познати. Може би не ти харесват…

Овърхолсър е наистина труден за понасяне. Но имам чувството, че ги познавам.

Еди бе прав и за това. Роланд дори не беше видял Кала Брин Стърджис, но тя вече му напомняше за Меджис. В известно отношение това изглеждаше разбираемо — земеделските селища по света си приличат — но, от друга страна, го тревожеше. Дяволски го тревожеше. Сомбрерото на Слайтман например. Възможно ли беше тук, на хиляди километри от Меджис, хората да носят подобни шапки? Вероятно да. Но възможно ли бе сомбрерото на Слайтман толкова да напомня на Роланд шапката на Мигел, стареца от Меджис? Дали беше само въображение?

„Колкото до това, Еди казва, че съм лишен от такова“ — помисли.

— Този град има проблем като от детска приказка — продължи Еди. — И жителите му извикват отряд филмови герои, — които да ги спасят от приказните злодеи. Знам, че е реалност — ще умират хора, ще се лее кръв, ще има писъци и плач, но в същото време всичко ми прилича на лош филмов сценарий.

— А Ню Йорк? — попита Роланд. — Как ти се стори?