Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 88

— Не.

— Наистина ли?

— Петдесет-шейсет коня все с един цвят? Бих казал, че е странно.

— В тази Кала също се отглеждат коне.

— Да.

— Довели са и за нас.

Еди никога не се беше качвал на седло и се радваше, че това „удоволствие“ засега се отлага, но не го сподели с останалите.

— Да, оставили са ги от другата страна на хълма.

— Сигурен ли си?

— Подуших ги. Сигурно роботът се грижи за тях.

— Защо не им прави впечатление, че нападателите яздят все еднакви коне?

— Защото не са в състояние да мислят разумно. Прекалено ги е страх.

Еди си заподсвирква фалшиво, после пак измърмори:

— Сиви коне.

Спогледаха се и се засмяха. Еди обожаваше, когато Роланд се смее. Гласът му бе грозен като крясъците на огромните черни птици, които наричаше ръждивчета… но за него беше приятен. Може би, защото Стрелеца се смееше твърде рядко.

Нощта наближаваше. Облаците бяха изтънели и на места се показваше синьо небе. Овърхолсър и хората им се бяха прибрали в лагера си. Сузана и Джейк бяха отишли да съберат малко хлебни топчета. След обилния обяд не им се ядеше нищо тежко. Еди седеше на един паднал клон и дялкаше нещо. Роланд бе разглобил оръжията върху парче еленска кожа. Смазваше всички части и проверяваше цевите, сетне пак ги сглобяваше.

— Ти им даде да разберат, че всичко е в техни ръце — отбеляза Еди, — но те явно не вдяват. Защо не им го наби в главите?

— Щяха да се уплашат още повече. В Гилеад имахме такава поговорка: „Не мисли за злото, докато не го срещнеш.“

— Аха. В Бруклин имаше друга: „Лайното и с рози да го засипеш, пак вони.“

Еди вдигна фигурката, която дялкаше. Щеше да стане истински шедьовър, помисли си Роланд. Отново се запита доколко приятелят му познава жената, с която си лягаше всяка нощ. Жените.

— Ако решиш, че можем да им помогнем, ще трябва да го сторим. Това е наследството на Елд, нали?

— Да.

— И ако не успеем да ги убедим да се вдигнат на оръжие, ще се оправяме сами.

— О, това не ме тревожи особено.

Роланд държеше чинийка с блестящо машинно масло, сякаш бе пълна със светлина. Потопи в нея ъгълчето на кадифено парцалче и се зае да чисти рюгера на Джейк.

— Тян Джафърдс със сигурност ще се вдигне. Вероятно има неколцина съмишленици, които ще го направят независимо от решението на събранието. Жена му също.

— Какво ще стане с децата им, ако загинат? Имат пет. Подозирам, че се грижат и за някой старец.

Роланд вдигна рамене. Преди няколко месеца Еди погрешно бе взел този жест и каменното му лице за безразличие. Сега знаеше, че не е това. Роланд беше пристрастен към правилата и традициите, както той — към хероина.

— Ами ако ние загинем? — попита Еди. — Няма ли последната ти мисъл да е нещо от рода на „Какъв глупак бях да проваля мисията си заради тези нещастници“?

— Ако не останем верни на призванието си, никога няма да стигнем до Кулата. Не ми казвай, че не го съзнаваш.

Еди го съзнаваше. Изпитваше и друго — жажда за кръв. Копнееше за нова битка. Изпитваше непреодолимо желание неколцина от тези Вълци да кацнат на мушката му. Нямаше смисъл да се заблуждава — искаше да вземе няколко скалпа. Или вълчи маски.