Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 53

— Кажи ми какво пишеше.

Младежът прехапа устни. Изпитваше почти същия страх, както когато изработваше ключа, с който да спасят Джейк и да го прехвърлят от тази страна. Защото както с ключа, този въпрос беше съдбовен. Ако пропуснеше нещо, можеха да се сринат цели светове.

— Човече, не го помня целия. Не мога да го кажа дума по дума…

Роланд махна нетърпеливо:

— Ако ми потрябва такава информация, ще те хипнотизирам и ще науча точните думи.

— Мислиш ли, че е важно? — попита Сузана.

— Всичко е важно.

— Ами ако хипнозата не действа при мен? — поинтересува се Еди. — Ако не се поддавам на внушение?

— Остави това на мен.

— Деветнайсет! — възкликна изведнъж Джейк.

Всички се обърнаха към него. Той гледаше буквите, които двамата с Еди бяха изписали на земята.

— Клаудия-и-Инес Батчман. Деветнайсет букви.

3.

Роланд се позамисли, но реши да не се занимава с този въпрос. Ако числото деветнайсет наистина имаше значение, то щеше да им се изясни, когато му дойде времето. Сега имаха други проблеми.

— Да се съсредоточим върху документа — предложи. — Разкажи ми всичко, което си спомняш.

— Ами, беше нотариално заверен договор, с печат и прочие, както си му е редът.

Еди се замисли върху един прост, но важен въпрос. Роланд вероятно разбираше за какво става дума (все пак той бе един вид пазител на законността), но не беше зле да се увери.

— Нали знаеш за адвокатите и нотариусите?

Стрелеца надменно го изгледа:

— Забравяш, че съм от Гилеад, младежо. От най-вътрешното на Вътрешните баронства. Имаме повече търговци, земеделци и занаятчии, но и адвокатите ни не са малко.

Сузана се засмя:

— Това ми напомня за една сцена от Шекспир. Двама герои (мисля, че бяха Фалстаф и принц Хал, но не съм сигурна) обсъждат какво биха направили, ако вземат властта. Единият казва: „Първо ще избия всички адвокати.“

— Би било добро начало — съгласи се Роланд, а Еди потрепери; Стрелеца отново се обърна към него: — Продължавай. Ти, Джейк, ако имаш нещо да добавиш, не се колебай. И се успокойте, в името на бащите ви. Засега искам да знам само в общи линии какво е станало.

Еди предполагаше, че е така, но думите на Роланд го успокоиха.

— Добре — подхвана. — Беше договор по взаимно съгласие. Пишеше го с големи букви най-отгоре, а отдолу имаше надпис „Заверен“ и два подписа. Единият на Калвин Тауър, другият — на някой си Ритчард, с „т“. Спомняш ли си другото име, Джейк?

— Сейъри — отвърна момчето. — Ритчард Патрик Сейъри. — Замълча за миг, като мърдаше устни, сетне кимна: — Деветнайсет букви.

— Какво пишеше в договора? — попита Роланд.

— Честно казано, нищо особено. Или поне така ми се стори. В общи линии гласеше, че Тауър притежава празен парцел на ъгъла на Четирийсет и шеста улица и Второ Авеню…

— Празния парцел — подчерта Джейк. — Онзи с розата.

— Да, същия. Както и да е, Тауър е подписал документа на 15 юли 1976 година. „Сомбра Корпорейшън“ му дала сто бона. В замяна, доколкото разбрах, той се задължава да не продава парцела на друг освен на „Сомбра“ в срок от една година, да се грижи за собствеността — да плаща данъци и така нататък, после да осигури на „Сомбра“ предимство при закупуването на имота, стига вече да не им го е продал. Това не беше станало, но до изтичане на договора оставаше още месец и половина.