Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 274

— Знам. Точно това е целта ми.

— Защо?

— Защото не вярвам, че в начина, по който Вълците намират децата, има нещо свръхестествено. След като чух разказа на Тяновия дядо, вече не мисля, че у Вълците има каквото и да било свръхестествено. Не, в хамбара има мишка. Някой шпионира за негодниците в Тъндърклап.

— Всеки път трябва да е различен човек. На всеки двайсет и пет години.

— Да.

— Кой? Кой може да е?

— Не съм сигурен, но имам предположение.

— Тук ли? Може да се предава по наследство.

— Ако си си починал, Еди, да продължаваме.

— Овърхолсър? Може би онзи Телфорд или другият, който прилича на каубой от уестърн.

Роланд закрачи мълчаливо, камъчетата заскърцаха под новите му обувки. Розовата торба в здравата му ръка се поклащаше. Нещото вътре шепнеше зловещите си тайни.

— Бъбрив както винаги — измърмори Еди и го последва.

3.

Първият глас, който се издигна от бездната, бе на голям мъдрец и непоправим наркоман.

— Глей го, маминото синче! — стенеше Хенри; звучеше на Ебънизър Скрудж от „Коледна песен“, едновременно смешно и страшно. — Маминото синче май е тръгнало за Ню Йорк. Много ще загазиш, брато. Я си стой тук… дялкай си с чекийката… бъди добро педалче… Мъртвият брат се закиска. Живият потрепери.

— Еди?

— Слушай брат си, Еди! — проплака майка му от тъмната паст на бездната; на пода белите костици проблеснаха. — Той жертва живота си за теб, целия си живот. Послушай го!

— Еди, добре ли си?

Сега прозвуча гласът на Чаба Драбник, известен в бандата на Еди като Шибания луд унгарец. Чаба заплашваше, че ако не му даде цигара, ще му смъкне шибаните гащи. Еди с мъка се принуди да не слуша ужасяващото му, но хипнотизиращо бръщолевене.

— Да — отвърна. — Мисля, че съм добре.

— Гласовете идват от собствената ти глава. Пещерата ги долавя и ги усилва. Малко страшничко звучи, но е пълна безсмислица.

— Защо ги остави да ме убият, братле? — хлипаше Хенри. — Чаках да ме спасиш, но ти не дойде!

— Безсмислица — измърмори Еди. — Добре, ясно. Какво ще правим сега.

— Според двата разказа, които чух за това място — на Калахан и на Хенчик, — вратата ще се отвори, когато отворя кутията.

Еди се изсмя нервно:

— Дори не искам да пипаш кутията.

— Ако си се отказал…

Еди поклати глава:

— Не. Искам да го направя. — Неочаквано се усмихна широко. — Нали не се тревожиш, че ще се надрусам? Че ще намеря някой пласьор и ще си взема дрога? От бездната прозвуча гласът на Хенри:

— Това е китайски бял прах, брато! Тия негри продават най-доброто.

— Не — отвърна Роланд. — Имам достатъчно тревоги, но старите ти навици не са сред тях.

— Добре.

Еди влезе малко по-навътре и погледна самотно стърчащата врата. Освен с йероглифите и кристалната топка с гравираната роза тази не се отличаваше от трите на плажа.

— Ако я заобиколиш…

— Ако я заобиколиш, изчезва. Има обаче опасност да пропаднеш в пропастта… чак в На’ар, както твърди Хенчик. За това внимавай.

— Добър съвет и Еди Бързака казва благодаря.

Той пробва кристалната топка и установи, че не помръдва. Беше го очаквал.

— Трябва да си представиш Ню Йорк — каза Роланд. — По-специално Второ Авеню. И онази година. Хиляда деветстотин седемдесет и седма.