Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 273

Роланд му подаде боулинг-торбата и му направи знак да я държи отворена. С огромно нежелание (вече му се искаше да прошепне на Стрелеца, че е по-добре да се откажат) Еди я отвори. Роланд вдигна кутията и бученето отново се усили. На светлината на свещта Еди видя капчици пот по челото му. Чувстваше, че и неговото е мокро. Ако Черната тринайсетица се събуди и ги изпрати някъде в небитието…

„Няма да отида — помисли си Еди. — Ще се съпротивлявам с всички сили, за да остана при Сузана.“

Разбира се, че щеше да го направи. Но пак изпита огромно облекчение, когато Роланд пъхна богато украсената с дърворезби кутия в странната торба от метални нишки. Бученето не заглъхна напълно, но намаля до леко бръмчене. Когато Роланд внимателно стегна връвчиците на отвора, то премина в едва доловим шепот. Като шума на морска раковина.

Еди се прекръсти; Роланд се усмихна леко и последва примера му.

Когато излязоха, небето значително бе просветляло — явно все пак щяха да видят дневната светлина.

— Роланд.

Стрелеца се обърна към него, вдигна вежди. Стискаше торбата около отвора; явно не смееше да остави тежестта само на връвчицата.

— Ако сме били в тодаш, когато намерихме тази торба, как успяхме да я вземем? Роланд се замисли и отговори: — Може би и торбата е била в тодаш.

— Така неподвижно?

Роланд кимна:

— Да, така мисля. Неподвижно.

— О…, Това ме плаши.

— Да не се отказа от посещението в Ню Йорк, Еди?

Еди поклати глава. Но беше уплашен. Може би по-уплашен от всеки друг път, откакто бе задал гатанката на Блейн.

2.

В десет часът бяха едва на средата на пътя към Портала („Малко е нанагорно“, бе казал Хенчик и наистина беше така). Беше много горещо. Еди спря, избърса врата си и се загледа в разкривените сухи дерета на север. На места се виждаха черни дупки и той попита Роланд дали са гранатови мини. Стрелеца потвърди.

— В коя си решил да скриеш децата? Вижда ли се оттук?

— Да. — Роланд извади револвера си и посочи. — Погледни през мерника.

Еди видя дълбока падина с формата на двойно S. Дъното и бе в сянка. Предположи, че слънцето ще го огрее едва по обяд. На север стигаше до голяма скална стена. Вероятно входът на мината беше там. На югоизток от падината излизаше черен път, виещ се към Източния. От другата страна на Източния път започваха оризови ниви, а отвъд тях течеше реката.

— Напомня ми за твоя разказ — отбеляза Еди. — За Айболт Каньон.

— Разбира се.

— Тук обаче няма изтъняване, което да свърши мръсната работа.

— Не. Няма.

— Наистина ли смяташ да завреш всички деца в това задънено дере?

— Не.

— Жителите на Кала мислят, че си решил…, че ние сме решили да направим точно това. Дори жените с чиниите.