Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 276

— През последните седмици ти го носи, колкото и аз. Може би и повече.

— Да, ама сега отивам в Ню Йорк. Там всеки краде.

— Никой няма да посмее да открадне от теб. Вземи го.

Еди погледна Роланд в очите, замисли се, после взе торбичката и я преметна през рамо.

— Имаш предчувствие, така ли?

— Да. — Ка отново действа.

Роланд вдигна рамене:

— То винаги действа.

— Добре. Слушай, Роланд…, ако не успея да се върна, погрижи се за Сюз.

— Твоят дълг е да не оставяш тази работа на мен.

„Не — помисли си Еди. — Моят дълг е да пазя розата.“

Той се обърна към вратата. Имаше още хиляди въпроси, но Роланд беше прав; нямаше време.

— Еди, ако си се отказал…

— Не. Искам да отида. — Той вдигна палец. — Когато ти дам този знак, отвори кутията.

— Добре.

Еди вече виждаше само вратата пред себе си. Вратата с надпис „НЕОТКРИТА“ на някакъв странен и прекрасен език. Веднъж бе прочел един роман, наречен „Врата към лятото“. Вече не си спомняше от кого. От някой от добрите фантасти, на които винаги можеше да разчита, че са написали нещо увлекателно, подходящо за дългите летни следобеди, Мъри Лейнстър, Пол Андерсън, Гордън Диксън, Айзък Азимов, Харлън Елисън… Робърт Хайнлан. „Врата към лятото“ май беше от Хайнлан. Хенри винаги го бъзикаше за тези книги, наричаше го мамино синче и книжен плъх и го питаше дали може да си бие чекия, докато чете, недоумяваше как може да седи с часове, забол нос в някаква скапана измишльотина за ракети и машини на времето. Големият Хенри, чиито пъпки блестяха от мехлемите, с които ги мажеше. Хенри, който се готвеше да иде в армията. Малкият Еди не преставаше да носи книги от библиотеката. Тогава Еди бе на тринайсет, почти колкото Джейк сега. Годината е 1977-а и той е на тринайсет, на Второ Авеню, а жълтите таксита блестят на слънцето. Един чернокож с уокмен минава покрай „Пуф-паф“. Еди знае, че слуша „Някой спаси живота ми тази нощ“ на Елтън Джон — какво друго? Тротоарът гъмжи от народ. Вечер е и хората се прибират вкъщи след поредния ден в стоманените дерета на Кала Ню Йорк, където жънат не ориз, а пари, първокачествена реколта. Жените изглеждат странни, но приветливи със скъпите костюмчета и маратонките си (носят обувките си с високи токчета в чантичките си, защото работният ден е свършил и те се прибират у дома). Всички сякаш се усмихват, защото е толкова топло и светло, лято е и някъде кънти пневматичен чук като стара песен на „Лъвин спуунфул“. Пред него стои вратата към лято 1977-а, такситата вземат начална такса от долар и двайсет и пет и по долар на километър. Преди тарифата е била по-ниска, а по-късно ще се покачва, но в този момент е точно толкова. Космическата совалка с учителка на борда още не е катастрофирала. Джон Ленън е жив, но не му остава още дълго, ако не спре с този хероин, китайския бял прашец. Колкото до Еди Дийн, Едуард Кантър Дийн, той не е близвал хероин. Единственият му грях са по няколко цигари на ден (освен опитите да мастурбира, които ще останат неуспешни още близо година). Той е на тринайсет. Годината е 1977-а и той има точно четири косъмчета на гърдите, всяка сутрин ги брои с почти религиозна боязън и с надеждата скоро да достигнат свещеното число пет. Това е лятото след Лятото на високите кораби. Вечер е, юни, отнякъде весела музичка дъни. Музиката идва от магазина „Кулите на килата“, песента е „Лято“ на Мънго Джери и…