Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 256

— Няма ли вече да си лягате?

— След малко.

Благодариха на отеца за разказа (Ко излая сънливо) и му пожелаха лека нощ. Изчакаха го да се прибере и постояха в мълчание още известно време.

20.

Джейк наруши мълчанието:

— Този Уолтър е бил зад нас, Роланд! На станцията е бил зад нас! Отец Калахан също!

— Да. Калахан ни е видял. Стомахът ми се свива при тази мисъл.

Еди докосна ъгълчето на окото си:

— Когато видя да се разчувстваш така, направо ми идва да зарева, Роланд. — Стрелеца го погледна безизразно и той бързо добави: — Майтап, бе, майтап. Знам, че нямаш чувство за хумор, но това малко ме дразни.

— Моля за прошка — подсмихна се леко Роланд. — Чувството ми за хумор си ляга рано.

— Моето не мигва цяла нощ. Държи ме буден. Разказва ми вицове. Чук-чук, кой е тук, нося мокри сънища за малкия палавник.

— Свърши ли за днес? — попита Роланд, когато Еди престана да бръщолеви.

— Засега да, но както знаеш, разполагам с неизчерпаем запас от глупости. Може ли да ти задам един въпрос?

— Глупав ли?

— Надявам се, не.

— Питай тогава.

— Онези двама мъже, които са спасили Калахан в перачницата. Кои са били?

— А ти как смяташ?

Еди се обърна към Джейк:

— Ами ти, сине на Елмър, имаш ли някакво предположение?

— Разбира се — отвърна момчето. — Били са Калвин Тауър и другият мъж от книжарницата, приятелят му. Онзи, който ми каза гатанката на Самсон и гатанката за реката. — Той щракна с пръсти и се ухили. — Арон Дипно.

— Ами пръстенът? Онзи с надписа „екс либрис“? Не видях някой от тях да носи такъв.

— А добре ли си гледал? — попита Джейк.

— Не, но…

— Имай предвид, че го видяхме през 1977-а. Тези хора са спасили отеца през 1981-ва. Може някой да е подарил пръстена на господин Тауър през тези четири години. А може сам да си го е купил.

— Налучкваш.

— Да. Но Тауър има книжарница. Затова не е чудно, че има пръстен с надпис „екс либрис“. Не си ли съгласен с мен?

— Съгласен съм. Вероятността е голяма. Но как са разбрали, че Калахан… — Еди замълча, замисли се, сетне тръсна глава. — Не, няма да го измисля тази нощ. Още малко — и ще обсъждаме атентата срещу Кенеди. Прекалено съм уморен, за да мисля.

— Всички сме уморени — каза Роланд — и ни чака много работа. Разказът на отеца обаче доста ме обърква. Не знам дали дава повече отговори, или повдига повече въпроси.

Събеседниците му мълчаха.

— Ние сме ка-тет и сега разговаряме ан-тет — продължи Стрелеца. — Съветваме се. Макар че е късно, има ли нещо друго, което трябва да обсъдим? Ако да, кажете. — Никой не се обади, затова Роланд бутна стола си назад и стана. — Добре, в такъв случай ви пожелавам лека…

— Чакай.

Това беше Сузана. Толкова отдавна не се беше обаждала, че почти я бяха забравили. Заговори тихо, с необичаен за нея глас. Със сигурност не звучеше като същата жена, която бе казала на Ибън Тук, че ако отново я нарече мургавелка, ще му изтръгне езика и ще му го завре в задника.

— Може би има още нещо… за обсъждане… Аз…

Тя огледа лицата им и накрая спря поглед върху Стрелеца. В очите и той видя жалост, укор и тревога. Но не гняв.

„Ако бе разгневена, нямаше толкова да ме е срам“ — помисли си.