Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 248

Имаше светлина. Видях светлина в мрака. Помислих си, че имам видение като при клинична смърт, и се насочих към светлината. Не ме интересуваше къде ще се озова, стига да не е на булевард „Мичигън“, размазан в локва кръв и заобиколен от тълпата. Не виждах обаче как може да стане другояче. Човек не оцелява току-така след падане от трийсет и третия етаж. Исках да се махна от камбаните. Звънът им се усилваше. Очите ми се насълзиха. Ушите ми кънтяха. Радвах се, че още имам очи и уши, но звънът ме караше и малко да съжалявам. Помислих си: „Трябва да се добера до светлината“, и се затичах към нея. Тогава…

18.

Той отваря очи, по още преди това усеща миризмата. Ухае на сено, но много слабо. Призрачен аромат. Ами той? Призрак ли е вече?

Сяда и се оглежда. Ако това е задгробният живот, значи всички свещени писания грешат. Защото той не е нито в рая, нито в ада; намира се в някакъв обор. Подът е покрит с гнили сламки. През процепите в дървените стени прозира дневна светлина. Това е светлината, към която беше вървял в мрака, мисли си той. А също: „Това е пустинна светлина.“ Има ли причина да смята така? Може би. Въздухът е сух. Той има чувството, че диша въздуха на друга планета.

„Може би е друга планета — мисли си. — Планетата Задгробна.“

Камбаните още звънят, едновременно прекрасно и ужасно, но звънът отслабва… отслабва… и престава. Калахан чува лекия шепот на горещ вятър. Той прониква през пролуките между дъските и няколко сламки се вдигат от пода, завъртат се вяло и пак се спускат на земята.

Чува се и друг шум. Неритмично бучене. Идва от някаква машина, която не е в най-завидната си форма, ако се съди по звука. Калахан се изправя. Горещо е и лицето и ръцете му веднага се изпотяват. Той свежда поглед към тялото си и установява, че новите му дрехи са изчезнали. Носи дънки и синя работна риза, изтънели от многократно пране. Също чифт високи обувки. Изглеждат, сякаш са изминали много, много километри. Той се навежда и опипва краката си за счупвания. Не открива фрактури. Проверява ръцете си. Те също са здрави. Опитва се да разкърши пръстите си. Те леко изпращяват като чупещи се сухи съчки.

„Нима целият ми живот е бил сън? — мисли си Калахан. — Това ли е действителността? Ако да, кой съм аз и какво правя тук?“

Непрестанното бучене звучи от сумрака зад него: туф-ТУФ, туф-ТУФ-туф-ТУФ.

Той се обръща и дъхът му спира от онова, което вижда. Зад него, в средата на изоставения обор, има врата. Тя не е закрепена за стената, а стърчи сам-самичка. Има панти, но те не я държат за нищо, стоят свободно във въздуха. На вратата са издълбани йероглифи. Той не може да ги прочете. Приближава се, сякаш те ще му помогнат да разбере какво става. В известен смисъл разбира. Защото вижда, че топчето на бравата е от кристал и на него е гравирана роза. Той е чел Томас Улф: камък, роза и неоткрита врата; камък, роза и врата. Той не вижда камък, но може би това е значението на йероглифа.