Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 226

— Аха. Ти съгласна ли си? Ако те помоля?

Тя се озъби:

— Няма нищо по-приятно за мен. — Гримасата и премина в нормална усмивка. — Макар че с теб може би мога да изживея удоволствие, което се доближава. Искаш ли да видиш малката ми къщурка, Роланд?

— Да. А ти ще ме разтъркаш ли пак с вълшебния си мехлем?

— Да те търкам ли искаш?

— Да.

— Силно или леко?

— Чувал съм, че по малко от двете помага при болки в ставите.

Тя се замисли, после избухна в смях и го хвана за ръката:

— Хайде. Докато слънцето свети и това малко кътче от света още спи.

Той се подчини с готовност. Намери скрито изворче сред нежен мъх и там се ободри.

5.

Калахан се прибра около пет и половина точно когато Еди, Сузана и Джейк се събуждаха. В шест часа Росалита и Сейъри Адамс сервираха зеленчуци и студено пилешко на верандата. Роланд и приятелите му ядоха лакомо; Стрелеца си досипа не два, а три пъти. Калахан, от друга страна, само ровеше храната в чинията си. Тенът му придаваше вид на здрав човек, но не можеше да скрие тъмните кръгове под очите му.

Когато Сейъри — весела, червендалеста жена, дебела, но пъргава — донесе десерта, отецът само поклати глава.

Когато на масата останаха чашите и кафеникът, Роланд извади тютюна си и вдигна вежди.

— Давай — подкани го Калахан. — Роузи, донеси му нещо, в което да тръска!

— Хайде, отче, мога да те слушам цял ден — каза Еди.

— Аз също — добави Джейк.

Калахан се усмихна:

— Готов съм, момчета.

Наля си половин чаша кафе. Росалита донесе на Роланд глинена паничка за пепелта. Когато тя се отдалечи, Стареца започна:

— Трябваше да довърша разказа си вчера. Цяла нощ се мятах в леглото, докато обмислях как да ви представя останалото.

— Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че вече отчасти го знам? — попита Роланд.

— Вероятно не. Хенчик те е завел при Пещерата на портала, нали?

— Да. Каза, че на говорещата машина имало някаква песен и ти си се просълзил, когато си я чул. За тази, за която ни спомена вече, ли става дума?

— „Някой спаси живота ми тази нощ“, да. Казвам ви, ужасно странно ми беше да седя в бараката на манихейците в Кала Брин Стърджис, да гледам към мрака на Тъндърклап и да слушам Елтън Джон.

— Чакай, чакай — прекъсна го Сузана. — Давай подред, отче. Бяхме стигнали до Сакраменто през 1981, когато си прочел във вестника, че така наречените Братя Хитлер накълцали приятеля ти. — Обърна се към Еди и Джейк: — Трябва да отбележа, господа, че нямате голям напредък срещу престъпността от последното ми пребиваване в Америка.

— Не обвинявай мен — оправда се Джейк. — Аз бях още ученик.

— Аз пък бях друсан до козирката — измънка Еди.

— Добре, аз приемам упрека — каза Калахан и всички се засмяха.

— Да чуем края на разказа ти — подкани го Роланд. — Може би тази нощ ще спиш по-спокойно.

— Може би. — След кратка пауза Калахан поде: — Спомените ми от болницата (каквито може би остават у всеки) са свързани главно с миризмата на белина и шума на апаратите. Най-вече с апаратите. Постоянното пиукане. Такъв шум издават само уредите в пилотската кабина на самолетите. Веднъж питах един пилот и той ми каза, че е от навигационните устройства. Онази нощ си помислих, че в едно интензивно отделение се извършва дяволски много навигация.