Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 228

— Хайде, погледни го. Защото знаеш ли какво? Това е другият живот на брат ми! Единственият, който му остава! Приближи се и го разгледай добре. Те са изболи очите му, отрязали са едната му буза — можеш да видиш зъбите му през нея, отрепка! Полицията ми показа снимки. Не искаха, но аз ги принудих, Проболи са го в сърцето, но с това лекарите се справиха. Той умира заради черния дроб. Проболи са и него и той умира.

— Госпожице Магръдър, аз…

— Госпожа Роулингс, не че има някакво значение. Хайде! Хубаво го разгледай! Виж: какво му причини!

— Бях в Калифорния… прочетох във вестника…

— О, не се съмнявам. Не се съмнявам. Само че сега ти си ми паднал, не разбираш ли? Единственият, който е бил близък с него. Другият му приятел умря от педерастката чума, а останалите ги няма. Сърбат безплатна чорба в онзи коптор, предполагам, или обсъждат какво се е случило на събранията им. Как се чувстват. Е, преподобни Калахан… отче? Видях да се прекръстваш — нека да ти кажа как се чувствам аз. Чув… ствам… се… БЯСНА! Тя още говори учтиво, но когато той отваря уста да отвърне, пъха пръст между устните му и натиска с такава сила, че той се отказва. Нека говори, защо не? Той от години не е слушал изповед, но някои неща никога не се забравят, като карането на колело.

— Той завърши Нюйоркския университет с отличие — продължи тя. — Знаеше ли? Спечели втора награда на поетичния фестивал в Белойт през 1949 година, знаеше ли това? Като ученик! Написа роман… прекрасен роман…, който събира прахта на тавана ми.

Калахан чувства топли капчици по лицето си. Идват от нейната уста.

— Помолих го — не, умолявах го — да продължи да пише, но той ми се изсмя. Каза, че нямало смисъл. „Остави това на Мейлъровците, О’Харовците и Ъруиншоувците, на хора, които наистина ги бива. Аз ще свърша в някой луксозен кабинет с лула в уста“ — така ми каза. Нямаше да имам нищо против, но се забърка с „Анонимни алкохолици“ и се захвана с този вертеп. Отдаде се на „приятелите“ си. На такива като теб.

Калахан изпитва ужас. Никога не е чувал думата „приятели“, изговорена с такава омраза.

— Къде са те сега, когато умира? А? Къде са всички хора, на които е помогнал, всички репортери, които го наричаха гений? Къде е Джейн Поли, която го интервюира за „Тудей“? Два пъти! Къде е шибаната Майка Тереза? В едно от писмата си я наричаше светица. Е, точно такава му трябва сега, светица, но къде е тя?

Сълзите и текат като река. Тя изглежда едновременно прекрасно и ужасно. Калахан се замисля за една статуя, която е виждал навремето — Шива, индуския бог на разрушението. „Тази няма достатъчно ръце“ — мисли си и едва устоява на безумното желание да се изсмее.

— Няма ги. Тук сме само ти и аз, нали? И той. Можеше да спечели Нобелова награда за литература. Или в продължение на трийсет години да обучава по четиристотин студенти на година. Така можеше да остави отпечатъка си в съзнанието на дванайсет хиляди души. Вместо това лежи в тази болница с обезобразено лице и трябва да разчита на пари от шибания си вертеп, за да плати лечението на това последно заболяване — ако да бъдеш накълцан на парчета, може да се нарече заболяване, — ковчега и погребението си.