Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 224

Роланд кимна:

— Благодаря ти, че ме доведе, Хенчик и че ми разказа всичко това.

— Трябваше да го направя. Ти също ще изпълниш обещанието си, нали?

Роланд кимна:

— Нека Господ избере победителя.

— Да, и ние така казваме. Говориш като един от нас. — Старецът замълча и го изгледа изпитателно. — Или така ми се струва? Защото всеки, който е чел Светото писание, може да говори така.

— Надявам се, не допускаш, че се преструвам. Защото в такъв случай си глупак.

Хенчик се замисли, после протегна разкривената си ръка: — Бъди благословен, Роланд. Слава на името ти.

Роланд протегна десница и когато старецът я стисна, за пръв път изпита силна болка там, където най-малко му се искаше.

„Не, още не. Най-малко искам да я почувствам в другата ръка. Онази, която още е цяла.“

— Може Вълците да ни избият — отбеляза Хенчик.

— Може.

— Въпреки това срещата ни може би е за добро.

— Може би.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Завършекът на разказа на отеца

1.

— Леглата са готови — обяви Росалита Муньос, когато се върнаха.

Еди беше толкова уморен, че отначало не повярва на ушите си. Стори му се, че по-скоро е казала: „Трябва да се оплеви градината“ или „Още петдесетина души искат да разговарят с вас в църквата.“ Все пак кой говори за легло в три часа следобед?

— А? — попита разсеяно Сузана. — Какво каза, скъпа? Не те разбрах добре.

— Леглата са готови — повтори икономката. — Ще получите стаята си от онзи ден. Момчето ще спи в леглото на отеца. Скунксът може да легне при теб, Джейк, ако искаш; отецът разреши. Щеше да ви го каже сам, но този следобед трябваше да посети неколцина болни. Да им даде причастие. Тя изрече последните думи с нескрита гордост.

— Легло — измърмори Еди, сякаш не схващаше значението на тази дума; погледна яркото слънце. — Легло ли?

— Отецът ви видял в магазина — обясни Росалита. — Помислил си, че ще поискате да дремнете след толкова много срещи.

Еди най-после разбра. Не си спомняше някога да се е чувствал по-благодарен за нещо. Отначало онези, които искаха да говорят с тях, се приближаваха плахо, на малки групички, но когато видяха, че чужденците няма да застрелят никого, а разговаряха оживено и дори се смееха, започнаха да прииждат все повече и повече. Когато потокът се превърна в наводнение, Еди най-после разбра какво е да си известна личност. С удивление установи колко е изтощително, съсипващо. Те очакваха прости отговори на хиляди трудни въпроси — първите два бяха откъде идват стрелците и къде отиват. На някои въпроси можеше да се отговори искрено, но Еди все по-често започна да дава изтъркани политически клишета и чуваше същото от устата на приятелите си. Не бяха лъжи, просто кратки неясни обяснения, звучащи като отговори. Всички искаха да ги погледнат право в очите и да се уверят, че говорят със сърцата си. Дори Ко не бе оставен на мира: постоянно го галеха и го караха да говори. Накрая Джейк влезе в магазина и помоли за купичка вода. Тук му подхвърли празна консервена кутия и му каза да я напълни от коритото отпред. Дори докато изпълняваше тази проста задача, Джейк бе заобиколен от граждани, обсипващи го с въпроси. Ко бързо излочи водата и отново бе оставен на милостта на любопитните, когато Джейк се върна да напълни пак кутията.