Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 210

Беше по-сложно, но момчето бе схванало същността.

Роланд кимна. Слънцето галеше лицето му. Показаното от Маргарет Айзенхарт го беше успокоило, по-късно бе провел плодотворна среща с баща и и беше спал добре за пръв път от доста време.

— Да.

— Да видим… Има каж-и-ми, което означава, струва ми се, да клюкариш някого. Лесно съм го запомнил, защото звучи познато.

Роланд се засмя. Всъщност изразът беше „каземей“, но Джейк го бе запомнил по звучене. Това го изненада. Напомни му да пази най-съкровените си мисли. Имаше как да се постигне, слава на боговете.

— Има даш-дин, което е някакъв религиозен водач. Тази сутрин си го помисли… мисля, че за онзи стар манихеец. Той даш-дин ли е?

Роланд кимна:

— В много отношения. А името му, Джейк? — Стрелеца съсредоточи мислите си върху думата. — Можеш ли да го прочетеш в ума ми?

— Разбира се, Хенчик. Разговарял си с него… кога? Късно снощи?

— Да.

Роланд не се беше съсредоточил върху тази информация и щеше да му е по-спокойно, ако Джейк не беше научил за това. Момчето обаче имаше силна интуиция и Роланд му вярваше, че не го прави нарочно.

— Госпожа Айзенхарт мисли, че го мрази, но ти смяташ, че просто се бои от него.

— Да. Имаш силна интуиция, по-силна от интуицията на Алан, напоследък дори е нараснала. Заради розата е, нали?

Джейк кимна. Да, заради розата. Продължиха в мълчание, копитата на конете им вдигаха лек прах. Въпреки че слънцето грееше, беше хладно, истинска есен. — Добре, Джейк. Говори ми дан-дин, ако искаш. Благодаря ти, че се доверяваш на мъдростта ми.

Джейк мълчеше. Роланд се опита да проникне в мислите му, както той беше проникнал в неговите (с такава лекота), но не успя. Не намери нищо. Нищо… Не, имаше. Един плъх… гърчещ се, набучен на нещо…

— Къде е замъкът, в който ходи? — попита момчето. — Знаеш ли?

Роланд не успя да скрие изненадата си. Удивлението си. Изпита и малко вина. Изведнъж разбра… е, не всичко, но много.

— Няма никакъв замък и никога не е имало. Това е въображаемо място, вероятно изградено въз основа на приказките, които е чела, и разказите около лагерния огън. Пренася се там, за да не вижда онова, което яде в действителност. Онова, от което се нуждае бебето.

— Видях я да яде печено прасенце. Преди това един плъх го гризеше. Тя го набучи с вилица.

— Къде го видя?

— В някакъв замък. В съня и. Бях в съня и.

— Тя видя ли те?

Сините очи на Стрелеца заблестяха. Конят му усети нещо и спря. Конят на Джейк също спря. Останаха неподвижно насред Източния път, по-малко от километър от мястото, където Червената Моли Дулин някога бе убила един от Вълците от Тъндърклап. Гледаха се в очите.

— Не — отвърна Джейк, — не ме видя.

Роланд се замисли за нощта, когато я беше последвал в блатото. Тогава бе усетил, че тя си представя, че се намира на друго място, но само толкова. Беше доловил само неясни образи от съзнанието и. Сега знаеше. Разбра и още нещо: Джейк не приемаше решението на своя дин да остави Сузана на спокойствие. Може би имаше право. Но…

— Тази, която си видял, не е Сузана, Джейк.

— Знам. Това е онази, която все още има крака. Нарича се Мия. Бременна е и е уплашена до смърт.