Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 190

Еди бе потресен от искреността на селянина. В гласа му нямаше и следа от чувство за вина.

— Освен това след десетина години ще пукне. Дотогава може да помага. Заля също е на това мнение.

— Защо не накараш Анди да ти помага? Обзалагам се, че с него ще стане по-бързо. Помисли само колко ще се улесните, ако си го прехвърляте по фермите. Може да ви оре нивите, да копае кладенци, да строи хамбари. И няма да изяде нито един картоф. — Еди отново потупа Тян по рамото. — Много ще ви улесни.

Устата на Тян потрепна презрително:

— Хубаво щеше да е.

— Не иска ли да работи?

— Прави някои неща, но да оре и да копае… Ако го помолиш, ще ти поиска парола. Когато паролата ти е грешна, дава възможност за втори опит, а после…

— После ти казва, че нямаш късмет. Заради параграф деветнайсет.

— Като знаеш, защо питаш?

— Мислех, че е само по въпроса за Вълците, защото го питах за тях. Не знаех, че се отнася за всичко.

Тян кимна:

— Всъщност не помага много и е доста досаден. Ако не си го разбрал, скоро ще го усетиш. Но винаги ни предупреждава за идването на Вълците и затова всички му казваме благодарност.

Еди прехапа устни, за да не зададе внезапно хрумналия му въпрос. Защо му благодаряха, като нямаха никаква полза от тази новина? Поне този път предупреждението на Анди можеше да им донесе промяна. Това ли беше целта на господин Хороскоп? Да накара хората от Кала да се изправят срещу опасността и да се бият? Еди си представи самодоволната усмивка на Анди и реши, че такова човеколюбив надали му е присъщо. Не беше справедливо да преценява хората (а може би и роботите) по начина, по който се усмихват, но всеки го правеше.

„Като се сетих за това, какво да кажа за гласа му? — помисли си. — Или за самонадеяното му поведение на всезнайко? Въобразявам ли си?“

За жалост нямаше представа.

3.

Песента на Сузана, съпроводена от веселия смях на децата (малки и големи), привлече Еди и Тян отново при къщата.

Залман стискаше единия край на дълго въже. Тия държеше другия. Хилеха се до уши и го въртяха бавно, а Сузана, седнала на земята, пееше песничката за скачане на въже, която Еди почти бе забравил. Заля и другите и четири деца скачаха едновременно, косите им се развяваха над главите и пак се спускаха на раменете им. Бебето Арон стоеше наблизо и наквасените пелени висяха почти до коленете му. Той също се смееше радостно. Въртеше юмруче, сякаш и той държеше въже.

— Пинки Попър тича бърже, връзките ми да развърже! Пипнах го, едно-две-три, и дупето го боли! По-бързо, Залман! Побързо, Тия! Да видим колко могат да скачат!

Тия завъртя по-бързо своя край, след малко Залман навакса със скоростта. Явно поне това му се удаваше. Засмяна, Сузана запя по-бързо:

— Пинки Попър се промъкна, чантичката ми отмъкна. Ще го хвана, четири-пет, ще му дам добър съвет. Хей, Заля, виждам коленете ти! По-бързо, момчета! По-бързо!

Четиримата близнаци се движеха като совалки; Хедон размахваше ръце като криле на птица. Преодолели първоначалното смущение от непознатите, двете по-малки деца скачаха в пълен синхрон. Дори косата им се вдигаше и спускаше в същия ритъм. Еди си спомни близнаците Тавъри, чиито лунички дори бяха еднакви.