Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 167

Понякога му хрумва едно стихче, перифраза от (поне така си мисли) „Заровено послание“ на Арчибалд Маклийш: „Не беше глас Божи, а просто гръм.“ Не е точен цитат, но той така си го спомня. „Не Господ, а гръм.“ Или така му се иска да вярва? Колко пъти съществуването на Господ е било отричано по този начин?

Във всеки случай това става по-късно. Когато влиза в Сакраменто, той е пиян и щастлив. Нищо не измъчва съзнанието му. Дори на следващия ден Калахан е почти толкова щастлив въпреки махмурлука. Лесно си намира работа — свободни работни места с лопата да ги ринеш, като ябълки в овощна градина, изпопадали след буря. Стига да не се боиш, че ще си изцапаш ръцете, или че ще се опариш с горещата вода, или че ще ти излязат мехури от дръжката на брадвата или лопатата (през годините му на скитане из Америка никой не му предлага да работи като брокер на ценни книжа).

В Сакраменто се хваща като хамалин в един магазин за легла и дюшеци на име „Сънения Джон“. Магазинът се радва на небивал приток на клиенти и Калахан и колегите му по цял ден товарят и разтоварват единични легла, двойни и персон и половина. В сравнение с някои от предишните му занимания това тук е блага работа.

На обяд Калахан и останалите хамали седят на сянка край рампата. Доколкото вижда, сред колегите му няма никой от пътниците в камиона „Интърнешънал харвестър“, но не може да бъде сигурен; тогава беше безпаметно пиян. Знае само, че е единственият бял. Всички ядат тортиля с лют сос от „Щурата Мери“ на няколко преки от магазина. Един очукан транзистор върху купчина сандъци свири салса. Двама младежи заиграват танго, а останалите — включително Калахан — оставят храната и почват да ръкопляскат.

Приближава се млада жена с пола и блуза, поглежда неодобрително танцуващите, после се обръща към Калахан:

— Бял ли си?

— Бял като този прекрасен ден.

— Това може би ще ти хареса. На тях със сигурност не им говори нищо.

Тя му подава вестник — „Сакраменто Бий“ — поглежда мексиканците и изсумтява:

— Малоумници.

На Калахан му иде да стане и да я изрита по глупавия бял задник, но вече е обяд, прекалено късно, за да си търси друга работа. Дори да не го опандизят за хулиганство, няма да му платят. Задоволява се да и покаже среден пръст зад гърба и се засмива, когато неколцина от другарите му го аплодират. Младата жена рязко се обръща, поглежда ги подозрително, после се прибира в магазина. Все още усмихнат, Калахан разгръща вестника. Усмивката му помръква, когато отваря на страницата за вътрешни новини. Между две статии за дерайлирал влак във Върмонт и банков обир в Мисури се мъдри следното: