Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 165

Калахан се дръпва от пътя като подплашен заек и преодолява жабясалата канавка с лъвски скок. Покрай шосето има ограда, обрасла с диви лози и нещо, приличащо на отровна смрадлика. Той не се интересува дали е отровна, или не. Прескача оградата, изтъркулва се в тревата и наднича към пътя през храсталака.

Отначало не се случва нищо. После по шосе 3 откъм Язу профучава бяло-червен кадилак. Движи се с над сто километра в час и въпреки че шпионката на Калахан е малка, той със свръхестествена яснота вижда трима мъже. Двамата носят жълти палта, третият — яке. И тримата пушат; затвореното купе на кадилака е пълно с дим. „Ще ме видят, ще ме чуят, ще ме усетят“ — трескаво си мисли Калахан и с мъка се опитва да прогони паниката, да я изтръгне от съзнанието си. Старае се да мисли за песента на Елтън Джон „Някой спаси, някой спаси, някой спаси жииивооотааа ми…“ и това явно действа. В миг на ужас му се струва, че кадилакът забавя ход — достатъчно дълго, за да си представи как го преследват през буренясалите нивя, настигат го и го завличат в някоя изоставена барака, — но колата отминава и изчезва зад следващия хълм, на път за Начес може би. Или към Копая. Калахан изчаква десетина минути. „Внимавай да не те метнат, човече“ — би казал Лупе. Още докато чака обаче, той знае, че това е само формалност. Те не се опитват да го метнат, просто са го пропуснали. Как? Защо? Отговорът бавно се очертава в съзнанието му — някакъв отговор поне, но той е готов да се закълне, че той е верният. Те са го пропуснали, защото се е вмъкнал в друга версия на Америка зад обраслата с диви лози ограда и смрадликите. Може би различна по отношение на някои съвсем незначителни подробности — например с Линкълн на еднодоларовите банкноти и Вашингтон върху десетачките вместо обратното, — но достатъчно. Достатъчно, за да се скрие. И това е хубаво, защото тези хора не са заблудени като ходещите мъртъвци или слепи за него като кръвопийците. Тези каквито и да са, са много по-опасни.

Накрая Калахан се връща на шосето. След известно време се приближава стар очукан форд, каран от негър със сламена шапка и работен гащеризон. Той толкова прилича на черен фермер във филм от трийсетте, че Калахан почти очаква да се захили, да се удари по коляното и да закрещи: „Уха, шефе! Голяма работа!“ Вместо това чернокожият подхваща сложна политическа тема, обсъждана по Нешънал Пъблик Рейдио, което слуша в момента, а когато оставя Калахан в Шейди Гроув, му дава петачка и стара бейзболна шапка.

— Имам пари — казва Калахан и се опитва да му върне банкнотата.

— Когато човек бяга, парите никога не стигат. И моля те, не ме убеждавай, че не си беглец. Не обиждай интелигентността ми.

— Благодаря — казва Калахан.

— Моля. Та накъде си тръгнал? Приблизително?

— Ни най-малка представа си нямам — отвръща Калахан и се усмихва. — Съвсем приблизително.

5.

Берач на портокали във Флорида. Метач в Ню Орлиънс. Чистач на конюшни в Лъфкин, Тексас. Разпространител на рекламни брошури за недвижими имоти във Финикс, Аризона. Все занимания, които се заплашат в брой. Лицата върху банкнотите непрестанно се сменят. Имената на вестниците също. Джими Картър става президент, но заедно с него Ърнест Холингс — Фрица, и Роналд Рейгън. Джордж Буш също става президент. Джералд Форд решава пак да се кандидатира и също е избран. Имената във вестниците (знаменитостите постоянно се променят и за много от тях той никога не е чувал) нямат значение. Образите върху банкнотите нямат значение. Важни са силуетът на ветропоказател на фона на тъмнорозовия залез, стъпките му по пустите пътища на Юта, воят на вятъра в пустинята на Ню Мексико, детето, което скача на въже до излязъл от движение шевролет „Каприс“ във Фосил, Орегон. Важни са бученето на електропроводите покрай шосе 50 западно от Елко, Невада, и мъртвата врана край пътя за Рейнбаръл Спрингс. Понякога Калахан е трезвен, понякога — пиян. Веднъж се настанява в една изоставена барака — на самата граница между Калифорния и Невада — и пие без прекъсване цели четири дни. След това в продължение на седем часа повръща. През първия час стомашният му секрет извира толкова постоянно и с такава сила от устата му, та той е убеден, че това ще го убие. По-късно съжалява, че не е умрял. Когато се съвзема, Калахан се заклева, че това е краят, че повече няма да близне алкохол, че това ще му е обеца на ухото, но само след седмица пак е пиян и лежи, загледан в странните звезди, на уличката зад ресторантчето, където е постъпил като мияч. Той е като звяр на верига, но не го е грижа. Понякога среща вампири и понякога убива някой от тях. Повечето не закача, защото се бои да не се набива на очи — на очите на подлеците. Понякога се пита какво си мисли, че прави, къде, по дяволите, отива и други подобни, които го карат бързо да посегне към бутилката. Защото той наистина не отива никъде. Просто следва скритите шосета на Америка и влачи веригата си; слуша зова на тези пътища и се прехвърля от един на друг. С верига или не, понякога е щастлив; понякога пее. Иска да види следващия ветропоказател на фона на поредния розов залез. Иска да види следващия порутен силоз сред поредната запустяла нива и следващия раздрънкан камион на някоя строителна компания. Той е в рая на скитниците, загубен в поредната шизофренична самоличност на Америка. Иска да слуша вятъра в някой каньон и да знае, че е единственият, който го чува. Иска да крещи и да чува ехото на собствения си глас. Когато вкусът на вампирската кръв стане твърде нетърпим, Калахан се напива. И, разбира се, когато види обяви за изгубени животни или надписи с тебешир по тротоара, бърза да се махне. На запад намира все по-малко от тях и никога с неговото име или описание. От време на време среща вампири, но не ги закача. Те са само комари, безобидни твари.