Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 16

Лицето на Овърхолсър придоби заплашително яркочервен цвят.

— Не е честно, Джафърдс! Щях да съм на същото мнение, дори да бяха близнаци! Дай ми това перо. Искам да кажа още нещо.

Присъстващите обаче затропаха с крака, отначало бавно, сетне по-бързо, докато звукът премина в ожесточено барабанене като от градушка. Овърхолсър се огледа от гняв, лицето му бе станало почти пурпурно.

— Искам да говоря! — изкрещя. — Чуйте ме, моля.

Заляха го възгласи „Не, не“, „Не сега“, „Джафърдс държи перото“ и „Сядай и слушай“. Тян си каза, че сай Овърхолсър най-после ще научи — макар и твърде късно, че хората винаги таят дълбока омраза към най-богатия си и преуспял съгражданин. По-бедните и по-посредствените (двете най-често бяха свързани) докосваха почтително шапките си за поздрав при преминаването на богаташите, седнали в каруци и файтони, подаряваха им прасенца или телета за благодарност, задето са изпратили работниците си да им помогнат при строежа на къща или хамбар, приветстваха ги, че са отпуснали средства за закупуването на пианото, съхраняващо се в музикалния салон на Павилиона, но сега с огромно задоволство тропаха с крака, за да отнемат думата на Овърхолсър.

Овърхолсър, несвикнал на такова отношение, се опита още веднъж:

— Дай ми перото, моля!

— Не — отсече Тян. — По-късно.

Последваха възгласи на одобрение, главно от дребните земевладелци и ратаите. Манихейците мълчаха. Бяха се скупчили толкова близко един до друг, че приличаха на тъмносиньо мастилено петно по средата на залата. Явно развоят на нещата не им се нравеше. Вон Айзенхарт и Диего Адамс пък се приближиха до Овърхолсър и му зашепнаха нещо.

„Дадоха ти възможност — помисли си Тян, — не я пропускай.“

Вдигна перото, гласовете стихнаха.

— Всеки ще има възможност да се изкаже — заяви той. — Чуйте какво мисля: можем да оставим нещата така, да се примирим, докато Вълците отвеждат децата ни. Те…

— Те винаги ни ги връщат — обади се плахо един ратай на име Фарън Посела.

— Връщат буци плът! — изкрещя Тян.

Последваха няколко възгласа „чуйте го“, но не бяха достатъчно, доколкото можеше да прецени. Далеч не достатъчно. Все още.

Той понижи глас. Не искаше да ги сплашва. Овърхолсър се бе опитал и не беше успял, въпреки авторитета си на човек, притежаващ стотици декари земя.

— Връщат буци плът. И какво? Какво означава това за нас? Някои биха казали „нищо“ — Вълците са били винаги част от живота в Кала Брин Стърджис като бурите или земетресенията. Само че това не е вярно. Появили са се преди шест поколения, не по-рано. А Кала е създаден преди повече от хиляда години.

Старият кльощав манихеец със злобните очички се надигна:

— Право казва, хора. По тези земи са живели земеделци и сред тях манихейци много преди настъпването на мрака в Тъндърклап и появата на Вълците.

Присъстващите учудено се спогледаха. Старецът явно остана доволен от реакцията им, кимна и седна.

— Значи от гледна точка на историческото време Вълците са се появили сравнително скоро — продължи Тян. — Идвали са около шест пъти за сто и двайсет или сто и четирийсет години. Кой знае? Защото, както знаете, времето е някак изкривено. — Хората замърмориха. Някои кимнаха. — Във всеки случай идват веднъж на едно поколение.