Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 14

— Да не си луд? — попита Ибън. — Вълците ще дойдат, ще видят, че сме избягали и ще опожарят всичко: ферми, посеви, магазини. Какво ще правим после?

— Има опасност да ни последват — обади се Хорхе Естрада. — Да не мислиш, че ще им е трудно? Ще опожарят домовете ни, както каза Тук, после ще ни догонят и пак ще ни отнемат децата!

Последваха гръмки възгласи на съгласие, тропане на крака, чуха се крясъци: „Истина е, истина е!“

— Освен това — рече Нийл Фарадей, като се изправи и притисна до корема си широкополата шапка — никога не отвличат всички деца.

Говореше плахо, с „гласа на разума“, който изправи Тян на нокти. Тъкмо от такова изказване се страхуваше. От измамния повик към въздържаност. Един манихеец, млад и голобрад, се изсмя презрително:

— О, да, само половината! Колко успокоително! Бог да те благослови!

Вероятно се канеше да каже още нещо, обаче Хенчик вкопчи в ръката му кривите си пръсти. Младежът замълча, но не сведе покорно глава, както можеше да се очаква. Очите му святкаха, така стискаше устни, че приличаха на бяла чертичка.

— Не твърдя, че е справедливо. — Нийл взе да върти шапката си толкова бързо, че на Тян му се зави свят. — Трябва обаче да погледнем действителността в очите, нали? Да. Те все пак не вземат всички. Ето, дъщеря ми Джорджина е умна и способна…

— Да, а синът ти Джордж е един голям празноглавец — прекъсна го Бен Слайтман.

Слайтман бе главен пастир на Айзенхарт и не понасяше глупаците. Той свали очилата си, избърса ги с кърпичка, сложи ги отново и продължи:

— Като идвах, го видях на стълбището на Туки. Много добре го видях. Него и неколцина други малоумници.

— Ама…

— Знам. Трудно е да се вземе такова решение. По-добре е няколко празноглави, отколкото всички да са мъртви. — Замълча за миг, сетне добави: — Или да вземат само половината вместо всички.

Последваха възгласи като „Истина е“ и „Така е, сай“, Бен Слайтман доволно седна на мястото си.

— Винаги ни оставят толкова, колкото да преживеем, нали? — обади се дребен земеделец, чиито ниви бяха до тези на Тян в края на Кала.

Казваше се Луис Хейкокс и говореше с печален тон. Под мустачките му устните се разтегнаха в подобие на усмивка.

— Няма да избием децата си — заяви, като гледаше манихейците. — С цялото си уважение към вас, господа, не вярвам дори вие да сте способни на такова нещо. Или поне не всички от вас. Не можем да си вдигнем багажа и да избягаме на запад, нито където и да е другаде, защото сме земеделци. Те ще изгорят къщите, ще опожарят нивите, ще ни последват и пак ще ни вземат децата. Нуждаят се от тях, един Господ знае защо. И пак се връщаме на същото: ние сме земеделци. Силни сме, когато ръцете ни са заровени в пръстта, слаби сме, когато сме отделени от нея. Имам две деца по на четири години и много ги обичам. Не искам да ги загубя. Готов съм обаче да се разделя с едното, за да запазя другото. В стопанството си. — Последваха възгласи на съгласие. — Какъв друг избор имаме? Едно ще ви кажа: ще допуснем огромна грешка, ако разгневим Вълците. Освен, разбира се, ако се опълчим срещу тях. Ако беше възможно, аз щях да се вдигна. Само че не виждам как ще стане.