Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 135

Роланд понечи да отговори нещо уклончиво, но Сузана го прекъсна:

— Роланд? Добре ли си?

Той се обърна към нея:

— Да, защо?

— Все потриваш бедрото си.

Нима? Да, наистина. Болката вече се връщаше — въпреки топлото слънце, въпреки мазилото на Росалита. Сухото разкривяване.

— Нищо ми няма. Ревматизмът ми се обажда.

Тя го изгледа със съмнение, но се примири. „Страхотно начало, няма що — помисли си Роланд. — Вече двамина от нас имат тайни от другите. Не може да продължава така. Поне не много.“ Обърна се към Калахан:

— Разказвай. Откъде са тези белези, как си дошъл тук и как се е озовала при теб Черната тринайсетица. Слушаме те внимателно.

— Да — измърмори Еди.

— Всяка дума — добави Сузана.

Тримата се втренчиха в Калахан — Стареца, свещеника, който позволяваше на хората да го наричат „отец“, но не и пастор. Той вдигна разкривената си дясна ръка и потърка белега на челото си. Накрая заговори:

— Всичко дойде от алкохола. Така смятам сега. Не от Господ, от дявола, от съдбата или от някой светец. Всичко дойде от алкохола.

Замълча, замисли се и се усмихна. Роланд си спомни Норт, човека от Тул, ядящ трева, който бе възкресен от един мъж в черно. Норт имаше такава усмивка.

— Ако обаче Господ е сътворил света, значи той е създал и алкохола. Значи все пак е било по Неговата воля.

„Ка“ — помисли си Роланд.

Калахан замълча отново, продължи да глади замислено белега във формата на кръст, сякаш събираше мислите си. След малко заразказва.

ТРЕТА ГЛАВА

Разказът на отеца (Ню Йорк)

1.

Всичко идвало от алкохола, до такъв извод бе стигнал, когато спрял да пие и най-сетне мислите му се избистрили. Не от Господ, не от Сатаната или от някаква психосексуална битка между благословената му майка и благословения му баща. Просто от алкохола. А нима беше странна тази силна привързаност към уискито? Той беше ирландец, свещеник, какво по-логично?

От семинарията в Бостън поел енорията в Лоуъл, Масачузетс. Енориашите го обожавали, но след седем години в градчето Калахан започнал да се чувства неспокоен. Пред епископ Дъган използвал всички подходящи думи, за да опише източника на безпокойството си: неспособност да се съсредоточава, неприязън към градската тълпа, липса на връзка с вярващите, отчуждение от духовния живот. Преди разговора сръбнал една чашка в тоалетната (последвана от два ментови бонбона — не бил глупак нашият отец) и бил особено красноречив. Красноречието не винаги идва от убедеността, често се корени в бутилката. Той не лъжел. Наистина вярвал в онова, което говорил в кабинета на Дъган. Във всяка своя дума. Също както вярвал във Фройд, богослуженията на английски, войната на Линдън Джонсън срещу бедността и обречеността на Виетнамската кампания. Вярвал, защото тези идеи (ако наистина бяха идеи, а не празни приказки) се търгували с най-голям успех по онова време: „Социално самосъзнание“ — покачване две и половина; „Дом и семейство“ — спад една четвърт, но още носи дивиденти. След време станало по-лесно. След време разбрал, че не пие заради душевното си разстройство, а е душевно разстроен заради прекаленото пиене. Може би изглежда твърде просто, но така стояли нещата. „Гласът Божи е тих и далечен, а гласът на врабчето гърми като буря“, така рекъл пророкът Исая и всички казваме благодарност-сай. Трудно е да чуеш тихия глас, ако през повечето време си пиян като талпа. Калахан напуснал Америка и се прехвърлил в света на Роланд, преди компютърната революция да роди съкращението GIGO („боклук вкарваш, боклук изкарваш“), но достатъчно късно, за да чуе как на едно събрание на „Анонимни алкохолици“ някой заявил, че ако в Сан Франциско качиш един задник на самолета за Източното крайбрежие, той най-вероятно ще се озове в Бостън. Обикновено с четири-пет бутилки по джобовете. За това обаче по-късно. През 1964 година Калахан имал своите убеждения и много хора били готови да му помогнат да намери пътя си. От Лоуъл се прехвърлил в Спофорд, предградие на Дейтън, Охайо. Там останал пет години и отново започнал да чувства безпокойство. Впоследствие езикът му отново се развързал. Местният епископ пак го изслушал внимателно. Все същите обяснения. Неспособност да се съсредоточава. Отчужденост (този път от енориашите в предградието). Да, те го харесвали (и той ги харесвал), но пак нещо куцало. Проблемът бил най-вече в тихия бар на ъгъла (където също всички го харесвали) и барчето в хола му. Освен в малки количества, алкохолът е отрова, а Калахан системно се тровел. Именно отровата в кръвта му, не тази в световния ред или душата му, го провалила. Винаги ли било толкова ясно? След време (на друга среща на „Анонимни алкохолици“) чул някой да сравнява пристрастяването към алкохола със слон в хола: как може да не го забележиш? Калахан имал обяснение, но си го спестил — още не бил преминал първите си деветдесет дни на трезвеност и нямал право да се обажда („Извади си бананите от ушите и си дръж залепена устата“, съветвали ветераните и всички казваме благодарност-сай). Човек може да не забележи слона, ако слонът е вълшебен, ако притежава магическата способност да размътва човешкия разум. Да те накара да вярваш, че проблемите ти са душевни или умствени, но в никакъв случай не алкохолни. Мили Боже, дори само свързаната с алкохола загуба на бързия сън може да те скапе тотално, но човек никога не се замисля за това, когато е буден. Пиячката превръща целия ти мисловен процес в нещо като онзи цирков номер, когато всички клоуни се изсипват от невъзможно малка бричка. Когато се замислиш на трезва глава за онова, което си казал или направил, направо те побиват тръпки („Седях на бара и бях готов да разреша всички световни проблеми, а не можех да намеря колата си на паркинга“, бе споделил друг анонимен алкохолик и всички казваме благодарност-сай). Нещата, които си си помислил, са несравнимо по-ужасни. Как е възможно цяла сутрин да драйфаш, а след обяд да си мислиш, че имаш душевно разстройство? При все това точно така стояли нещата с него. Началниците му вярвали, може би защото повечето от тях също имали проблеми с вълшебни слонове. Калахан си помислил, че в по-малка църква, в някоя селска енория отново ще почувства Божието присъствие. И така през пролетта на 1969 година той пак се озовал в Нова Англия. Този път на север. Стоварил се с целия си багаж — разпятия, кадилници и тем подобни — в хубавото градче Джерусалемс Лот, щата Мейн. Там най-накрая се сблъскал с истинското зло. Срещнал го лице в лице. И това никак не му харесало.