Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 131

— Ще направим, каквото можем.

— Добре, благодарност. — Тя се отдръпна и го огледа. — Една част от тялото ти няма артрит, нито ревматизъм. Изглежда съвсем здрава. Може би някоя жена трябва да гледа луната довечера, Стрелецо, и да моли за компанията ти.

— Може би ще я намери — отвърна Роланд. — Би ли ми дала шишенце с тази течност за пътуванията ни из Кала, или е прекалено скъпа?

— Не, не е прекалено скъпа. — Тя се бе усмихнала лукаво, докато флиртуваше; сега изражението и отново стана сериозно. — Но ще ти помогне само за кратко.

— Знам. Няма значение. Ние разпределяме времето си както намерим за добре, но накрая светът взима онова, което му се полага.

— Да. Така е.

4.

Когато излезе от килера, като си закопчаваше колана, Роланд най-сетне чу раздвижване в съседната стая. Еди измърмори нещо, последвано от женски смях. Калахан беше при печката и си наливаше ново кафе. Роланд отиде при него и заговори бързо:

— Видях боровинки покрай алеята в двора.

— Да, и са узрели. Остро зрение имаш.

— Няма значение. Ще отида да набера една шапка. Искам Еди да дойде да ми помогне, докато жена му се занимава с нещо, например пържи яйца. Ще го уредиш ли?

— Предполагам, но…

— Добре.

Роланд излезе, без да го изчака да довърши.

5.

Когато Еди излезе, Роланд бе напълнил наполовина шапката си с оранжевите плодове и беше изял няколко шепи. Болките в краката му бяха отслабнали удивително бързо. Докато береше, се запита колко ли би дал Корт за котешкото масло на Росалита Муньос.

— Човече, приличат на восъчните плодове, с които майка ми украсяваше масата в Деня на благодарността — отбеляза Еди. — Ядат ли се?

Роланд взе една оранжева боровинка с големината на нокътя му и я пъхна в устата на Еди.

— Прилича ли ти на восък?

Еди се ококори изненадано. Преглътна, усмихна се и посегна за още.

— Като червени боровинки, но сладки. Чудя се дали Сюз не може да направи сладкиш с тях. Дори да не знае рецепта, сигурен съм, че икономката на Калахан…

— Чуй ме, Еди. Слушай добре и обуздай емоциите си. В името на баща ти.

Еди тъкмо посягаше към един отрупан с плодове храст. Изведнъж спря и погледна Роланд. На бледата утринна светлина изглеждаше невероятно състарен.

— Какво има?

Роланд, пазил тази тайна толкова дълго, че проблемът вече му се струваше почти неразрешим, се изненада от лекотата и бързината, с която разказа всичко. Еди не изглеждаше много изненадан.

— От колко време знаеш?

Роланд очакваше да долови упрек в този въпрос, но упрек липсваше.

— Откога знам със сигурност ли? Откакто за пръв път я видях да се промъква в гората. Когато я видях да яде…, когато видях какво яде. Когато я чух да говори с несъществуващи хора. Подозирам го обаче от по-отдавна. От Луд.

— И не ми каза.

— Не.

Време беше за упреците, облечени в характерния сарказъм на Еди. Те обаче не дойдоха.

— Искаш да разбереш дали съм ядосан, нали?

— Ядосан ли си?

— Не. Не съм ядосан, Роланд. Раздразнен — може би. И съм уплашен до смърт за Сюз. Защо да ти се сърдя? Нали си нашият дин? — Еди замълча, после добави: — Моят дин.