Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 107

— Вдигна го от земята на парцела точно когато Сузана изпищя — намеси се Роланд. — Видях те.

Джейк кимна:

— Да. Предполагам, защото там беше ключът.

— Какво е това, сладурче?

— Прилича на сак от топка за боулинг. Имах такъв, когато играех, само че тук няма топка.

— Какво е написано отстрани? — попита Еди.

Взряха се в буквите, но не можаха да прочетат надписа. Облаците отново се бяха събрали и нямаше луна. Върнаха се в лагера, бавно, предпазливо; Роланд накладе нов огън. На неговата светлина погледнаха буквите върху розовия сак. Пишеше:

— Сбъркано е — отбеляза Джейк. — На моя пишеше „Удряй само в средния улей“. Тими ми го подари, когато направих двеста осемдесет и две точки. Каза, че не съм достатъчно голям, за да ме черпи бира.

— Боулинг-стрелец — измърмори Еди и поклати глава. — Светът е пълен с изненади.

Сузана взе сака:

— Каква странна тъкан. Прилича на метал. Тежка е.

Роланд се досещаше какво е предназначението на сака, макар че нямаше представа кой или какво го е оставило.

— Прибери го в раницата си при книгите, Джейк — заръча. И го пази добре.

— Какво ще правим сега? — попита Еди.

— Ще поспим. През близките седмици ни се очертава много работа. Трябва да използваме всяка възможност за почивка.

— Ама…

— Лягайте — нареди Роланд и се изпъна върху кожите.

Накрая заспаха и всички сънуваха розата. Освен Мия, която стана посред нощ, за да се нахрани в голямата зала за пиршества. Много добре се нахрани. Все пак ядеше за двама.

ВТОРА ЧАСТ

РАЗКАЗИТЕ НА СТАРЦИТЕ

ПЪРВА ГЛАВА

Павилионът

1.

Ако нещо изненада Еди по пътя към Кала Брин Стърджис, бе лекотата, с която се държеше на седлото. За разлика от Сузана и Джейк, които бяха яздили, той дори не беше доближавал кон. Когато чу тропота на копита на сутринта след тодаш номер две, той изпита силен страх. Не се боеше от самото яздене или от животните; тревожеше го възможността — дявол да го вземе, голямата вероятност — да стане за смях. Какъв стрелец беше, ако никога не се беше качвал на седло?

Преди да тръгнат, сподели с Роланд:

— Снощи не беше същото.

Роланд вдигна вежди.

— Снощи не беше деветнайсет.

— В какъв смисъл?

— Не знам.

— И аз не знам — намеси се Джейк, — но той е прав. Снощи в Ню Йорк изглеждаше съвсем истинско. Знам, че бяхме тодаш, но въпреки това…

— Истинско — измърмори замислено Роланд.

— Истинско като роза — добави с усмивка момчето.

2.

Този път Слайтманови се движеха напред; всеки водеше по две животни за юздите. Конете от Кала Брин Стърджис не бяха буйни; и със сигурност нямаха нищо общо с онези, които Еди си представяше с развети гриви покрай пропастта от Роландовия разказ за стария Меджис. Тези бяха ниски, с яки крака, дълга козина и големи, умни очи. Бяха по-едри от шотландски понита, но далеч от необузданите жребци, които беше очаквал. Имаха не само седла, а и удобни кечета, навити на гърбовете им.

Еди се приближи до своя (не се налагаше да му го посочват: дорестият) и всичките му съмнения и страхове изчезнаха. Зададе само един въпрос — на Бен Слайтман Младши, — след като огледа стремената: