Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 106

Канеше се да добави още нещо, но Сузана го стисна за ръката.

— Хвана ме! — кимна на Роланд. — Добре, ще ви кажа. Според онзи електронен часовник съм пропуснала седем минути, докато ви чаках. Седем минути и хубавите ми нови крака. Не исках да ви го казвам, защото… Защото ме беше страх, че полудявам.

„Не от това се страхуваш — помисли си Роланд. — Не точно.“

Еди я прегърна и бързо я целуна по страната. Погледна нервно към другия тротоар и мъртвеца (за негова радост момиченцето с премазаната глава бе продължило по Четирийсет и шеста улица към сградата на ООН), после се обърна към Стрелеца:

— Ако онова, което каза преди известно време, е вярно, това прескачане на времето е лоша работа. Какво ще стане, ако вместо със седем минути, прескочи с три месеца? Ако при следващото ни идване Калвин Тауър е продал парцела? Не можем да го допуснем. Защото тази роза, човече… тази роза… очите му се насълзиха.

— Това е най-хубавото нещо на света — завърши мисълта чу Джейк.

— Във всички светове — уточни Роланд.

Запита се дали Джейк и Сузана щяха да се успокоят, ако научат, че прескачането на времето навярно е било само в главата на Сузана. Че през тези седем минути Мия е прескочила, за да се огледа, а после отново се е прибрала в дупката си. Вероятно не. Едно обаче ясно личеше от изражението на Сузана: тя знаеше какво става или поне подозираше. „Сигурно с истински ад за нея“ — помисли си Стрелеца.

— Ако искаме да направим нещо, трябва да се постараем повече — сподели Джейк. — Сега самите ние сме като скитащи мъртъвци.

— Трябва да се върнем и през 1964 — напомни Сузана, — ако искаме да пипнем мангизите. Нали, Роланд? Ако Черната тринайсетица наистина е у Калахан, можем ли да я използваме като врата?

„Тя ще ни докара само пакости — помисли си Роланд. — Дори по-лошо.“ Преди обаче да изкаже мислите си на глас, звънът на тодаша започна. Минувачите не го чуваха, но мъртвецът отсреща бавно вдигна ръце и запуши уши; устата му се изкриви в болезнена гримаса. Тялото му стана прозрачно.

— Дръжте се един за друг — нареди Роланд. — Джейк, стисни силно Ко! Дори да го заболи!

Джейк се подчини. Звънът отекваше силно в главата му, хубав, но болезнен.

— Като вадене на зъбен нерв без новокаин — отбеляза Сузана.

Обърна се към оградата, която бе станала прозрачна. Отзад се виждаше розата, затворена, но все още излъчваща прекрасното си сияние. Сузана почувства ръката на Еди върху рамото си.

— Дръж се, Сюз… каквото и да става, дръж се.

Тя стисна ръката на Роланд. След миг всичко изчезна. Камбанният звън сякаш бе погълнал света и тя се носеше в нищото, хванала ръцете на Еди и Роланд.

16.

Когато се измъкнаха от мрака, петимата се озоваха на повече от десет метра от лагера. Джейк бавно се изправи, обърна се към Ко:

— Добре ли си, мушморок?

— Ко.

Джейк го погали. Огледа се за останалите. Всички бяха тук. Той си отдъхна.

— Какво е това? — попита Еди.

Когато чуха камбаните, беше хванал Джейк за ръката. Сега двамата стискаха някакъв смачкан розов предмет. Приличаше едновременно на плат и на метал.

— Не знам — отвърна момчето.