Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 63

Следващата вечер стигнаха до огромен валириански сфинкс, присвит край пътя. Имаше драконово тяло и женско лице.

— Драконова кралица — каза Тирион. — Добра поличба.

— Кралят й липсва. — Илирио посочи гладкия каменен плинт, на който бе стоял някога вторият сфинкс, сега обрасъл с мъх и разцъфтели лози. — Конните господари го качиха на дървени колела и го закараха във Вес Дотрак.

„Това също е поличба — помисли Тирион. — Макар и не толкова обнадеждаваща.“

Късно вечерта, по-пиян от обичайното, се разпя:

— И яхнал кон пое по улиците на града, от своя хълм висок, по криви улички и стъпала, да търси въздишка на една жена. Че беше му съкровище безценно, тя беше негов срам и благослов. Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.

Бяха всичките думи, които знаеше, освен припева. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“ Ръцете на Шае го бяха удряли, докато златните ръце се впиваха в гърлото й. Не помнеше дали бяха топли. Докато силата я напускаше, ударите й ставаха като мушици, пърхащи по лицето му. Всеки път щом усучеше веригата още веднъж, златните ръце стискаха по-силно. „Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.“ Беше ли я целунал за последен път, след като умря? Не можеше да си спомни… макар все още да помнеше първия път, когато я целуна, в палатката си край Зелена вилка. Колко сладък бе вкусът на устата й.

Помнеше и първия път с Тиша. „Тя не знаеше повече от мен. Непрекъснато си чукахме носовете, но когато докоснах езика й с моя, тя потръпна.“ Затвори очи, за да върне в ума си лицето й, но вместо него видя баща си, клекнал в нужника, с нощния халат надигнат около кръста. „Накъдето заминават курвите“, каза лорд Тивин, а арбалетът дрънна.

Джуджето се превъртя и притисна половин нос в копринените възглавнички. Сънят се разтвори отдолу като кладенец и той се хвърли в него с охота, и се остави мракът да го глътне.

Човекът на търговеца

„Приключение“ смърдеше.

Корабчето се гордееше с шейсетте си гребла, единичното платно и дългия тънък корпус, който обещаваше бързина. „Малко е, но би могло да свърши работа“, помисли Куентин, щом го видя, но това беше преди да се качи на борда и да го лъхне миризмата. „Прасета“, беше първата му мисъл, но щом подуши отново, размисли. Прасетата имаха по-чиста миризма. Тази воня беше на пикня, на гниещо месо и нощно сране, беше смрадта на трупна плът, гнойни мехури и забрали рани, толкова силна, че надмогваше соления въздух и миризмата на риба в пристанището.

— Ще повърна — каза той на Герис Пийвода. Чакаха да се появи корабовладелецът, плувнали в пот в горещината и отвратени от вонята.

— Ако капитанът смърди като кораба си, може да сбърка повръщането ти с парфюм — отвърна Герис.

Куентин тъкмо се канеше да предложи да пробват друг кораб, когато собственикът най-сетне се появи с двама гадни на вид моряци. Герис го поздрави с усмивка. Макар да не говореше езика на Волантис толкова добре като Куентин, хитрината им налагаше той да говори от името на двамата. В Дъсченото градче Куентин бе играл ролята на продавача на вино, но маскарадът го бе затруднил, тъй че когато смениха корабите в Лис, смениха и ролите си. На борда на „Чучулига“ Клетъс Ирънууд стана търговецът, Куентин — слугата. Във Волантис, след като Клетъс го убиха, Герис бе приел ролята на господаря.