Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 62

— Те са руини. — Илирио махна с една кълка към завеските. — Конните господари минават оттук всеки път, когато на някой хал му хрумне да позяпа морето. Дотраките не си падат по градове, би трябвало да знаете това дори във Вестерос.

— Нападнете един от тези халазари, унищожете го и може би дотраките няма да напират толкова да прехвърлят Ройн.

— По-евтино е да подкупиш враговете с храна и дарове.

„Само да се бях сетил да донеса хубаво сирене на битката при Черна вода, може би все още щях да си имам целия нос.“ Лорд Тивин винаги бе изпитвал презрение към Свободните градове. „Бият се с монети вместо с мечове — казваше често. — Златото си има приложения, но войните се печелят с желязо.“

— Дадеш ли злато на врага, той просто ще се върне за още, казваше баща ми.

— Това същият баща ли е, когото уби? — Илирио хвърли кокала от кълката през завеските. — Наемниците няма да устоят срещу дотраките. Доказа се при Кохор.

— Дори твоят храбър Гриф ли? — заяде се Тирион.

— Гриф е друго нещо. Има син, когото обича безумно. Гриф Младия, така се нарича момчето. Никога не е имало по-благороден момък.

Виното, храната, слънцето, полюшването на носилката, бръмченето на мухите — всичко това го приспиваше. Тъй че спеше, будеше се и пиеше. Илирио не му отстъпваше с чашите. А когато небето се обагри в тъмен пурпур, дебелият мъж захърка.

През нощта Тирион сънува битка, от която хълмовете на Вестерос бяха станали червени като кръв. Беше в разгара й, сееше смърт с брадва голяма колкото него и се биеше редом с Баристан Храбрия и Горчивата стомана, а в небето над тях кръжаха дракони. В съня имаше две глави, и двете без нос. Баща му водеше врага, така че отново го уби. После уби брат си Джайм, сече лицето му, докато не стана на червена каша, и се смееше при всеки удар. Чак когато боят свърши осъзна, че едната му глава плаче.

Когато се събуди, краката му се бяха вкочанили като желязо. Илирио ядеше маслини.

— Къде сме? — попита Тирион.

— Все още не сме напуснали Низините, мой нетърпеливи приятелю. Скоро пътят ни ще навлезе в Кадифените хълмове. Там започваме изкачването си към Гоян Дроух, на Малък Ройн.

Гоян Дроух беше някогашен ройнски град. Драконите на Валирия го бяха превърнали в тлеещи развалини. „Пътувам както през левги, така и през години — помисли Тирион. — Назад през историята до времето, когато дракони са властвали на земята.“

Тирион спеше, будеше се и спеше отново, и сякаш престана да има значение дали е ден, или нощ. Кадифените хълмове го разочароваха.

— Половината курви в Ланиспорт имат по-големи цици от тези хълмове — каза той на Илирио. — Трябвало е ги наречете Кадифените цици. — Видяха кръг изправени камъни, за които Илирио твърдеше, че са вдигнати от великани, а по-късно — едно дълбоко езеро.

— Тук имаше свърталище на крадци, нападаха всеки, който мине по пътя — каза Илирио. — Разправят, че още живеели под водата и че ако някой влезел да лови риба в езерото, го дърпали надолу и го изяждали.