Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 48

Обходникът поклати глава.

— Хора. Вълците още се държат надалече. Тези хора не са толкова боязливи.

Мийра Тръстиката смъкна качулката си. Мокрият сняг, който я беше покрил, се изсипа на земята с тихо изтупване.

— Колко хора? Какви са?

— Врагове. Ще се справя с тях.

— Ще дойда с теб.

— Ти ще останеш. Момчето трябва да се защити. Напред има езеро, още не е замръзнало съвсем. Като излезете на него, завийте на север и продължете по брега. Ще стигнете до рибарско село. Потърсете убежище там, докато ви настигна.

Бран помисли, че Мийра ще възрази, но брат й рече:

— Направи каквото казва. Той познава тази земя.

Очите на Джойен бяха тъмнозелени, с цвета на мъх, но натежали от умора, каквато Бран не беше виждал в тях преди. Малкият дядко. Южно от Вала момчето от наколните жилища бе изглеждало мъдро не за годините си, но тук беше също толкова объркано и уплашено, колкото и те. Все пак Мийра винаги го слушаше.

Това все още бе вярно. Студени ръце се шмугна между дърветата назад, откъдето бяха дошли, и четири гарвана плеснаха с криле след него. Мийра погледа след него, докато не се скри. Страните й бяха зачервени от студ, дъхът й излизаше бял от ноздрите. Придърпа качулката си, смуши лоса и продължиха напред. Преди да изминат двайсетина крачки обаче тя се обърна да погледне назад и рече:

— Хора? Какви хора? Диваци ли има предвид? Защо не иска да каже?

— Каза, че ще иде и ще се справи с тях — отвърна Бран.

— Каза, да. Каза и че ще ни заведе при тази триока врана. Онази река, дето я прехвърлихме тази сутрин, е същата като преди четири дни, кълна се. Обикаляме в кръгове.

— Реките завиват и лъкатушат — каза Бран колебливо, — а където има езера и хълмове, трябва да заобикаляш.

— Твърде много заобикаляне има — настоя Мийра, — и твърде много тайни. Не ми харесва. Той не ми харесва. И не му вярвам. Дори да оставим ръцете му. Обаче крие лицето си и едно име не иска да каже. Кой е той? Какво е? Всеки може да облече черно наметало. Всеки или всяко нещо. Не яде, изобщо не пие, и като че ли не усеща студа.

Вярно беше. Бран го беше страх да говори за това, но го бе забелязал. Всеки път, щом си намереха подслон за нощта, докато той с Ходор и Тръстиката се сгушваха един до друг за топло, обходникът се държеше настрана. Понякога Студени ръце затваряше очите си, но Бран не мислеше, че спи. А и още нещо имаше…

— Шалът. — Бран се огледа неспокойно, но нито един гарван не се виждаше наоколо. Всички черни птици бяха отлетели с обходника. Никой не подслушваше. Въпреки това заговори тихо: — Шалът на устата му никога не се втвърдява от лед като брадата на Ходор. Дори когато говори.

Мийра го изгледа рязко.

— Прав си. Никога не сме виждали дъха му, нали?

— Не. — Бяло облаче възвестяваше всяко ходор на Ходор. Когато Джойен или сестра му заговореха, техните думи също можеше да се видят. Дори лосът изпускаше във въздуха топла мъгла, щом издишаше.

— Ако не диша…

Бран неволно си спомни приказките, които му разправяше баба Нан, докато беше бебе. „Отвъд Вала живеят чудовищата, великаните и таласъмите, дебнещите сенки и мъртвите, които ходят — казваше, докато го завиваше под бодливото вълнено одеяло, — но те не могат да преминат, докато Валът стои здраво и мъжете на Нощния страж са верни. Тъй че спи, мой малък Брандън, момченцето ми, и сънувай сладки сънища. Няма чудовища тук.“ Обходникът носеше черното на Нощния страж, но ако изобщо не беше човек? Ако беше някое чудовище и ги водеше при други чудовища, за да ги изядат?