Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 47

Лято държеше тила на малката им група. Дъхът на вълчището заскрежаваше горския въздух. Още накуцваше със задния крак от стрелата, която го бе улучила при Краличина корона. Бран усещаше болката от старата рана всеки път, щом се шмугнеше в кожата на големия вълк. Напоследък всъщност обличаше тялото на Лято по-често от своето. Вълкът усещаше захапката на студа въпреки дебелата си козина, но можеше да вижда по-надалече, да чува по-добре и да надушва повече от момчето в коша, увито като бебе в пелени.

В други моменти, щом му омръзнеше да е вълк, Бран се пъхваше в кожата на Ходор. Нежният великан проплакваше, щом го усетеше, и почваше да тръска глава, но не толкова силно колкото първия път, при Краличина корона. „Знае, че съм аз — казваше си момчето. — Вече е свикнал с мен.“ Все пак никога не се чувстваше удобно в кожата на Ходор. Едрото конярче така и не разбираше какво става и Бран усещаше вкуса на страх в устата му. По-добре беше в Лято. „Аз съм той и той е аз. Чувства каквото аз чувствам.“

Понякога долавяше как вълчището души след лоса и се питаше дали няма да му скочи. Лято беше свикнал с коне в Зимен хребет, но това беше лос, а лосовете бяха дивеч. Вълчището усещаше топлата кръв, течаща под рунтавата козина на лоса. Дори само миризмата бе достатъчна, та от челюстите му да потекат лиги, а станеше ли това, устата на Бран се пълнеше със слюнка при мисълта за сочно, още топло месо.

От един близък дъб изграчи гарван и Бран чу звука от криле, когато друга голяма черна птица изпърха и кацна до него. Денем само пет-шест гарвана оставаха с тях, прехвърчаха от дърво на дърво или се возеха на рогата на лоса. Останалите летяха напред или се задържаха назад. Но по залез се връщаха, спускаха се от небето на черните криле на нощта, докато всеки клон по всяко дърво не натежеше от тях на много разтези наоколо. Някои прехвърчаха към обходника и му мърмореха, а на Бран му се струваше, че разбира граченето и крякането им. „Те са неговите очи и уши. Разузнават за него и му шепнат за опасностите напред и назад.“

Както сега. Лосът изведнъж спря, а обходникът скочи леко от гърба му и потъна до коленете в снега. Лято му изръмжа и настръхна. Вълчището не харесваше миризмата на Студени ръце. „Мъртво месо, суха кръв и смътен лъх на гнило. И студено. Най-студеното.“

— Какво има? — попита Мийра.

— Зад нас — каза Студени ръце, гласът му бе приглушен от черния вълнен шал през носа и устата му.

— Вълци ли? — попита Бран. Знаеха вече от няколко дни, че ги следват. Всяка нощ чуваха скръбния вой на глутницата и всяка нощ вълците бяха сякаш малко по-близо. „Ловци, и гладни. Могат да надушат колко сме слаби.“ Бран често се будеше разтреперан часове преди разсъмване, заслушан в зова им един към друг в далечината, докато чакаше слънцето да се вдигне. „Щом има вълци, трябва да има и плячка“, мислеше си, докато не се сети, че те са плячката.