Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 50

„Той не е дивеч — прошепна момчето на звяра, в чиято кожа се бе приютило. — Остави го. Тичай.“

Лято затича. Затича през езерото, лапите му замятаха облачета сняг. Дърветата се извисяваха, рамо до рамо като мъже в бойна линия, всички загърнати в бяло. Тичаше над корени и камъни, през преспи, ледената кора пращеше под тежестта му. Лапите му станаха мокри и студени. Следващият хълм бе обрасъл с борове и острата миризма на игличките им изпълни въздуха. Щом стигна върха, Лято се завъртя в кръг, задуши въздуха, после вдигна глава и нададе вой.

Миризмите бяха там. Човешки миризми.

„Пепел — помисли Бран. — Стара и едва доловима, но пепел.“ Миризма на изгоряло дърво, сажди и въглени. Загаснал огън.

Тръсна снега от муцуната си. Вятърът се усилваше и беше трудно да се проследят миризмите. Вълкът се въртеше и душеше. Наоколо — само гърбици сняг и високи дървета, загърнати в бяло. Вълкът изплези език, за да вкуси мразовития въздух. Дъхът му излизаше на бяла мъгла, а снежинките се топяха на езика му. Щом затича към миризмата, Ходор веднага загази след него. На лоса му трябваше повече време да реши, тъй че Бран с неохота се върна в тялото си и каза:

— Натам. Последвайте Лято. Надуших го.

Лунният сърп надникна през облаците и видяха селото край езерото. За малко да минат право през него — не изглеждаше с нищо по-различно от другите места покрай брега. Затрупаните от снега кръгли каменни къщи можеше лесно да минат за канари или купчини нападали дървета, като онази, дето Джойен беше сбъркал за постройка предния ден — разровиха я, но намериха само счупени клони и изгнили дънери.

Селото беше празно, изоставено от диваците като всички други села, които бяха подминали. Някои бяха изгорени, сякаш обитателите им бяха искали да са сигурни, че няма да могат да докретат обратно, но това се оказа пощадено от огъня. Под снега намериха десетина колиби и дълга къща с покрив от чимове и дебели стени от грубо одялани дънери.

— Поне ще се скрием от вятъра — каза Бран.

— Хо-дор — каза Ходор.

Мийра и брат й помогнаха на Бран да се измъкне от плетения кош.

— Диваците може да са оставили някаква храна — рече тя.

Напразна надежда. В дългата къща намериха само пепел от огнище, подове от здраво отъпкана пръст и студ, който пронизваше до костите. Но поне имаха покрив над главите и дървени стени, които да ги пазят от вятъра. Наблизо течеше поточе, покрито с тънка ледена кора. Лосът я разчупи с копито, за да пие. Щом Бран, Джойен и Ходор се приютиха, Мийра донесе няколко парчета лед, за да ги изсмучат. Топящата се вода бе толкова студена, че Бран потрепери.

Лято не влезе с тях. Бран усещаше вълчия глад като сянка на своя.

— Иди на лов — каза му, — но лоса остави на мира. — Отчасти съжаляваше, че и той не може да тръгне на лов. Навярно щеше да може, по-късно.

Вечерята им бе шепа жълъди, натрошени и смачкани, толкова горчиви, че Бран се задави, докато се мъчеше да ги задържи в стомаха си. Джойен Тръстиката дори не ги опита. По-малък и по-крехък от сестра си, той отслабваше с всеки ден.