Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 46

— Знам имената им.

— Не бъди толкова сигурен. — Рубинът на гърлото на Мелисандра заблещука по-ярко. — Не от враговете, които те проклинат в лицето, трябва да се боиш, а от тези, които ти се усмихват, докато ги гледаш, и точат ножовете си, когато обърнеш гръб. Добре би било да държиш вълка си близо до теб. Лед виждам, и ками в тъмното. Замръзнала кръв, червена и твърда, и оголена стомана. И е много студено.

— Винаги е студено на Вала.

— Така ли мислиш?

— Знам го, милейди.

— Значи нищо не знаеш, Джон Сняг — прошепна Мелисандра.

Бран

„Стигнахме ли вече?“

Бран никога не изричаше думите на глас, но често бяха на устните му, докато раздърпаната им група се тътреше през горички стари дъбове и извисяващи се сиво-зелени смърчове, покрай мрачни борове и светлокафяви кестени. „Близо ли сме?“ — питаше се момчето, докато Ходор се катереше по каменист склон или се спускаше в някой тъмен овраг, където преспите мръсен сняг пращяха под краката му. „Колко още остава? — мислеше си, докато грамадният лос цапаше през полузамръзнал поток. — Колко още? Толкова е студено. Къде е триоката врана?“

Люшна се в плетения кош и се изгърби. Снегът отново се сипеше, мокър и тежък. Ходор вървеше с едното око затворено и замръзнало, гъстата му кафява брада бе плетеница от скреж, ледени висулки бяха провиснали от краищата на рунтавите му мустаци. Все така стискаше ръждясалия дълъг меч, който беше взел от криптите под Зимен хребет, и от време на време замахваше по някой клон и смъкваше облак сняг.

— Ход-д-дор — промърморваше и зъбите му изтракваха.

Звукът бе странно успокоителен. В пътуването си от Зимен хребет към Вала Бран и спътниците му бяха скъсили милите, като си говореха и си разказваха приказки, но тук беше друго. Дори Ходор го усещаше. Неговите ходор не излизаха толкова често, колкото на юг от Вала. В тази гора имаше някаква затаеност, различна от всичко, което Бран бе виждал. Преди да започнат снеговете, вятърът се завихряше около тях и облаци сухи кафяви листа се вдигаха от земята с тихо шумолене, което му напомняше за хлебарки, разтичали се в някой килер, но сега всички листа бяха заровени под бяла завивка. От време на време гарван прелиташе над главите им, големи черни криле плясваха в студения въздух. Иначе светът беше безмълвен.

Лосът лъкатушеше между преспите, навел глава, огромните му рога бяха покрити с лед. Обходникът седеше на широкия му гръб мрачен и безмълвен. „Студени ръце“ бе името, което му даде дебелото момче Сам, защото макар лицето на обходника да беше бяло, дланите му бяха черни и корави като желязо, и студени като желязо също. Останалото от него беше увито в пластове вълна, щавена кожа и плетена ризница, чертите му бяха засенчени от качулката на наметалото, черен вълнен шал бе увит около долната част на лицето.

Зад обходника Мийра Тръстиката бе прегърнала брат си да го пази от вятъра и студа с топлината на собственото си тяло. Под носа на Джойен се бе оформила коричка замръзнал сопол и от време на време той потреперваше силно. „Изглежда толкова малък — помисли Бран, докато го гледаше как се полюшва. — Вече изглежда по-малък от мен, и по-слаб също, а аз съм сакатият.“