Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 30

Томен вдигна високо меча.

— Скалата на Кастърли! — извика Томен с тънкото си момчешко гласче и пришпори понито си по отъпканата пръст към въртящата се мишена. Лейди Танда и лорд Джилс нададоха самотни окуражителни викове, гласът на Санса се присъедини към техните. Кралят мълчеше и се мръщеше.

Томен свирепо размаха меча и когато стигна до сламеното плашило, удари с все сила по рицарския щит. Дървената ос се завъртя, увитият в парцали боздуган налетя и цапардоса принца по тила. Томен се люшна от седлото, срина се на земята и новите му доспехи издрънчаха като чувал счупени гърнета. Мечът изхвърча от ръката му, понито затича през двора и по седалките избухна бурен смях. Най-гръмко и с най-голяма злоба се смееше крал Джофри. Принцеса Мирцела извика, скочи от трибуната и се затича към братчето си. А Санса се почувства обладана от странна, замаяла разума й смелост.

— Трябва да отидеш с нея — каза тя на краля. — Брат ти може да е пострадал.

Джофри сви рамене.

— И да е пострадал, какво от това?

— Трябва да му помогнеш и да го похвалиш колко добре язди. — Санса не можеше да се спре.

— Събориха го и той падна в прахта — изтъкна кралят. — Това не е добра езда.

— Вижте — прекъсна ги Хрътката. — Момчето има кураж. Ще опита отново.

Помагаха на принц Томен да яхне понито. „Защо Томен не беше по-големият вместо Джофри — помисли Санса. — Не бих имала нищо против да се омъжа за Томен.“

Шумът откъм портата ги изненада. Веригите задрънчаха и желязната решетка започна да се издига. Грамадните обковани криле на портата се разтвориха с шумно скърцане на железните панти.

— Кой им е казал да отварят? — запита с яд Джофри. След настъпилите вълнения в града портите на Червената цитадела от няколко дни стояха непрекъснато залостени.

Под железния портикул се появи колона ездачи, съпроводена от дрънчене на стомана и тропот на копита. Клегейн пристъпи плътно до краля с ръка на дръжката на дългия си меч. Влизащите бяха изнурени и прашни, но знамето, което носеха, беше с лъва на Ланистър, златен върху пурпурното поле. Неколцина от тях носеха пурпурните плащове и ризници на бойците на Ланистър, но повечето бяха свободни конници и наемници, снаряжени кой от кого по-странно и въоръжени до зъби с остра стомана… а с тях имаше и други, чудовищни на вид диваци, излезли като от някоя приказка на баба Нан, от страшните, които Бран най-много обичаше. Бяха облечени в рунтави животински кожи и щавена овча кожа, с дълги коси и страховити рошави бради. Някои бяха с окървавени превръзки на челата или ръцете, на други липсваха било око, било ухо или пръсти.

А сред цялата тази нелепа гмеж, на едър червен кон в странно високо седло, което го люлееше като в бебешка люлка, яздеше братът на кралицата, джуджето Тирион Ланистър, онзи, когото наричаха Дяволчето. Беше си пуснал брада, която покриваше изпитото му лице, рошава, жълто-черна, корава като тел четина. На гърба му се вееше като сянка наметало от черна кожа на бели петна. Държеше юздите в лявата си ръка, а дясната му беше стегната в превръзка от бяла коприна, но иначе изглеждаше също толкова нелеп, колкото Санса го помнеше от гостуването му в Зимен хребет. С изпъкналото си чело и двете разноцветни очи Тирион си оставаше най-грозният човек, когото бе виждала.