Читать «Пир за врани» онлайн - страница 76

— Ще плачеш тихо — прошепна му тя. — Ти си крал, не някакво си ревливо дете. Лордовете ти те наблюдават.

Момчето избърса сълзите си с ръка. Имаше нейните очи, смарагдовозелени, големи и ярки, каквито бяха очите на Джайм на годините на Томен. Брат й тогава беше толкова хубаво момче… но буйно също така, буйно като Джофри, истинско лъвче. Кралицата прегърна Томен през раменете и леко го целуна по златните къдрици. „Ще трябва да го науча как да властва и да се пази от враговете си“. Някои от тях и сега стояха около тях, преструваха се на приятели.

Сестрите на мълчанието бяха снаряжили лорд Тивин като за последна битка. Носеше най-изящната си броня, тежка стомана, емайлирана с тъмен пурпур, със златни инкрустации по ръкавиците, набедрениците и нагръдника. Еполетите му бяха златни слънчеви изгреви; по една златна лъвица стоеше присвита на всяко рамо, гривест лъв оформяше гребена на шлема до главата му. На гърдите му бе положен дълъг меч в обсипана с рубини позлатена ножница, а ръцете му — в ръкавици от позлатена стоманена оплетка, бяха свити около дръжката му. „Дори в смъртта лицето му е благородно — помисли тя, — макар че устата…“ Ъгълчетата на устните на баща й съвсем леко се бяха извили нагоре и му придаваха малко озадачен вид. „Това не биваше“. Обвини наум Пицел: би трябвало да каже на мълчаливите сестри, че лорд Тивин Ланистър никога не се усмихваше. „Този човек е безполезен като цицки върху броня“. С тази полуусмивка лорд Тивин изглеждаше някак не толкова внушителен. Както и с това, че очите му бяха затворени. Очите на баща й винаги бяха смущаващи; светлозелени, почти лъчисти, изпъстрени със злато. Очите му можеха да те пронижат, можеха да видят колко си слаб, низък и жалък дълбоко в себе си. „Погледне те само — и разбираш“.

Неволно я споходи един спомен, за пира, който крал Ерис бе вдигнал, когато Церсей за първи път влезе в двора, още момиче, зелено като лятна трева. Старият Мериуедър дърдореше за вдигане на данъка върху виното и лорд Рикър подхвърли:

— Ако ни трябва злато, трябва само да сложим лорд Тивин на нощното гърне.

Ерис и блюдолизците му се разсмяха шумно, а баща й само се вторачи в Рикър над чашата вино. Погледът му се задържа дълго след като веселието стихна. Рикър извърна глава, отново се обърна, срещна погледа на баща й, направи се, че не го забелязва, изпи половница ейл накрая излезе с почервеняло лице, надвит от две нетрепващи очи.

„Очите на лорд Тивин вече са затворени завинаги — помисли Церсей. Сега ще тръпнат от моя поглед, от моето мръщене ще трябва да се боят. Аз също съм лъв“.

При толкова сивото небе отвън в септата беше сумрачно. Ако дъжът беше спрял, слънчевите лъчи щяха да се пречупят през висящите кристали и щяха да обгърнат трупа в многобройни дъги. Владетелят за Скалата на Кастърли заслужаваше дъги. Беше живял като велик мъж. „Но аз ще съм още по-велика. След хиляда години, когато майстерите пишат за това време, ще те помнят само като бащата на кралица Церсей“.

— Мамо. — Томен я дръпна за ръкава. — Какво мирише толкова лошо?