Читать «Пир за врани» онлайн - страница 74

Качиха се в носилката. Томен се намести на възглавниците и надникна към изливащия се дъжд.

— Боговете плачат за дядо. Лейди Джослин казва, че дъждовните капки са техните сълзи.

— Джослин Суифт е глупачка. Ако боговете можеха да плачат, щяха да плачат за брат ти. Дъждът си е дъжд. Дръпни пердето да не влезе повече. Тази мантия е от самурова кожа, да я намокриш ли искаш?

Томен я послуша. Кротостта му я притесняваше. Един крал трябваше да е силен. „Джофри щеше да спори. Него човек не можеше да обуздае лесно“.

— И недей да седиш така отпуснат. Ще седиш като крал. Вдигни ги тези рамене и си оправи короната. Или искаш да падне от главата — пред всичките ти лордове?

— Не искам, мамо. — Момчето се поизправи и посегна да намести короната. Короната на Джоф беше твърде голяма за него. Томен от раждането си беше склонен към пълнеене, но сега изглеждаше отслабнал. „Дали се храни добре?“ Трябваше да запомни да попита стюарда. Не можеше да рискува Томен да расте болнав, не и след като Мирцела бе в ръцете на дорнците. „С времето ще наедрее достатъчно за короната на Джоф“. Дотогава май щеше да потрябва по-малка. Трябваше да го уреди със златарите.

Носилката бавно пое надолу по Високия хълм на Егон. Пред тях яздеха двама от Кралската гвардия, бели рицари на бели коне, белите им мокри плащове бяха провиснали на раменете им. Зад тях се точеха петдесет гвардейци на Ланистър, в злато и пурпур.

Томен надникна през завеските към пустите улици.

— Мислех, че ще има повече хора. Когато умря татко, всички бяха излезли да ни гледат.

— Заради дъжда е. — Кралски чертог никога не беше хранил обич към лорд Тивин. „Но и той никога не беше искал обич“. „С обич не можеш се нахрани, нито можеш да купиш кон с нея, нито да стоплиш стаите си в студена нощ“, беше го чула веднъж да казва на Джайм — тогава брат й не беше по-голям от Томен.

Пред Великата септа на Белор сир Адам Марбранд бе изкарал повече златни плащове, отколкото бяха скърбящите. „По-късно ще дойдат още“, каза си кралицата, докато сир Мерин Трант й помагаше да слезе от носилката. Само благородници и техните лични слуги бяха допуснати на утринната служба; следобеда щеше да има друга за простолюдието, а вечерните молитви бяха открити за всички. Церсей трябваше да се върне и на нея, за да видят простосмъртните траура й. „Тълпата трябва да си получи зрелището“. Беше досадно. Държавни дела трябваше да урежда, война да печели, цяло кралство да управлява. Баща й щеше да я разбере.

Върховният септон ги посрещна горе на стълбището — превит на две старец с рехава сива брада; толкова се беше изгърбил под тежестта на пищно извезаните роби, че очите му стигаха до гърдите на кралицата… макар короната му, ефирно изделие от кристал и предено злато, да добавяше цяла стъпка и половина към височината му.

Лорд Тивин му беше дал тази корона да замести изгубената, когато тълпата бе убила предишния Върховен септон. Бяха смъкнали дебелия глупак от носилката му и го бяха разкъсали в деня, в който Мирцела отплава за Дорн. „Онзи беше голям лакомник, и сговорчив. Но този…“ Този Върховен септон беше човек на Тирион, изведнъж си спомни Церсей. Неприятна мисъл.