Читать «Пир за врани» онлайн - страница 73

— Що за място е това? — попита тя.

— Място на покой. — Гласът му беше кротък. — Тук си в безопасност. Това е Къщата на Бялото и Черното, дете мое. Въпреки че си млада да търсиш милостта на Многоликия бог.

— Той като южния бог ли е, със седемте лица?

— Седем? Не. Той им безброй лица, мъничкото ми, толкова лица, колкото са звездите в небето. В Браавос хората почитат каквото поискат, но накрая на всеки път стои и чака Онзи с многото лица. И теб ще дочака един ден. Но не е нужно да бързаш към прегръдката му.

— Дойдох само за да намеря Джакен Х’гхар.

— Това име не ми е познато.

Сърцето й се сви.

— Той беше от Лорат. Косата му беше бяла от едната страна и червена от другата. Каза, че ще ме научи на тайни, и ми даде това — беше стиснала желязната монета в юмручето си. Когато разтвори пръсти, тя се беше впила в запотената й длан.

Жрецът огледа монетата, но не посегна да я докосне. Бездомничето с големите очи също я гледаше. Накрая закачуленият мъж каза:

— Кажи ми името си, дете.

— Солничка. Дойдох от Солниците, при Тризъбеца.

Макар да не можеше да види лицето му, някак усети, че се усмихва.

— Не. Името си ми кажи.

— Гардже — отвърна тя този път.

— Истинското ти име, дете.

— Майка ми ме наричаше Нан, но ми казват Невестулка…

— Името ти.

Тя преглътна.

— Ари. Аз съм Ари.

— По-близо. А сега истината?

„Страхът реже по-дълбоко от мечове“, каза си тя.

— Аря. — Първия път прошепна думата. Втория я захвърли в лицето му. — Аз съм Аря, от дома Старк.

— Да. Но Къщата на Бялото и Черното не е място за Аря от дома Старк.

— Моля те. Нямам къде да отида.

— Страх ли те е от смъртта?

Тя прехапа устна.

— Не.

— Да видим.

Жрецът смъкна качулката си. Под нея нямаше лице; само пожълтял череп с няколко ивици кожа, все още полепнали по бузите, и бял червей, който се гърчеше от едната празна очна кухина.

— Целуни ме, дете — изграчи той с глас, сух и дрезгав като предсмъртен хрип.

„Да не мисли, че ще ме уплаши?“ Аря го целуна леко там, където трябваше да е носът, и извади с пръсти червея от окото му, за да го изяде, но той се стопи като сянка в ръката й.

Жълтият череп също се стапяше… и й се усмихна най-милият старец, когото бе виждала.

— Никой досега не се е опитвал да изяде червея ми. Гладна ли си, дете?

„Да — помисли тя. — Но не за храна“.

Церсей

Валеше студен дъжд и правеше стените и бастионите на Червената цитадела тъмни като кръв. Кралицата държеше ръката на краля и го водеше твърдо през разкаляния двор към чакащата ги носилка и ескорта.

— Чичо Джайм каза, че мога да яздя коня си и да хвърлям петачета на простолюдието — изхленчи момчето.

— Да настинеш ли искаш? — Нямаше да рискува: Томен не беше здрав като Джофри. — Дядо ти щеше да иска да види след себе си истински крал. Няма да се появим мокри и окаляни във Великата септа.

„Не стига, че пак трябва да нося траурното облекло“. Черното изобщо не беше щастливият й цвят. С бялата й кожа я правеше самата тя да прилича на мъртвец. Церсей беше станала цял час преди разсъмване, за да нагласи косата си, и нямаше да позволи дъждът да провали всичките й усилия.