Читать «Пир за врани» онлайн - страница 72

Безшумна като сянка, Аря тръгна между редиците каменни пейки с меча в ръка. Подът беше от камък, подсказаха стъпалата й — не излъскан мрамор като във Великата септа на Белор, а нещо по-грубо. Мина покрай някакви шепнещи си жени. Въздухът беше топъл и тежък, толкова тежък, че тя се прозя. Усещаше миризмата на свещите. Стори й се непозната и отначало си го обясни с някое странно тукашно кадило, но щом навлезе по-навътре в храма, като че ли й замириса на сняг, на борови иглички и на топла гозба. „Добри миризми“, каза си Аря и се почувства малко по-смела. Достатъчно смела, за да прибере Игла в ножницата.

В центъра на храма намери водата, която беше чула: малко езерце с ширина десет стъпки, черно като мастило и осветено от смътния пламък на червени свещи. До него седеше млад мъж в сребристо наметало и тихо плачеше. Видя го как топна ръка във водата и по повърхността й пробягаха пурпурни вълнички. Когато извади пръстите си, ги заоблизва един по един. „Сигурно е жаден“. По ръба на малкия басейн имаше каменни чаши. Аря напълни една и му я занесе, да може да се напие. Младият мъж я изгледа продължително, после каза:

— Валар моргулис.

— Валар дохерис — отвърна тя.

Той отпи и пусна чашата във водата, чу се тихо пльокване. После се изправи, залитна и се хвана за корема. За миг Аря си помисли, че ще падне. Чак тогава видя тъмното петно под колана му — разшири се пред очите й.

— Намушкан си — ахна тя, но мъжът не й обърна внимание. Залитна към стената и пропълзя в една от нишите върху кораво каменно легло. Аря се огледа и видя още ниши. В някои от тях спяха старци.

„Не — прошепна в главата, й полузабравен глас. — Те са мъртви или умират“.

Нечия длан я докосна по ръката.

Аря се извъртя рязко… но беше само момиченце: бледо малко момиченце в халат със спусната качулка, който сякаш я поглъщаше, черен от дясната страна и бял от лявата. Лицето под качулката беше мършаво, с остри скули и тъмни очи, които й се сториха големи като чинии.

— Не ме пипай — предупреди Аря. — Момчето, което ме сграбчи последния път, го убих.

Момиченцето отрони някакви думи. Аря не ги разбра и попита:

— Не знаеш ли Общата реч?

— Аз я знам — отвърна глас зад нея.

Не й хареса как непрекъснато я изненадват. Мъжът, също със спусната качулка, беше висок и загърнат в по-голям двойник на черно-белия халат, който носеше момичето. Единственото, което можа да видн) под качулката, бе червеният блясък от свещите, отразен в очите му.