Читать «Пир за врани» онлайн - страница 71

— Това е Святото убежище, в него почитаме всички малки богове, които светът е забравил. Ще чуеш да го наричат и Зайчи приют. — Между високите, покрити с лишей стени на Зайчи приют минаваше малък канал и Йорко преведе лодката през него. Минаха през тунел и отново излязоха на светло. От двете им страни се извисиха още светилища.

— Не знаех, че съществуват толкова много богове — каза Аря.

Йорко изсумтя. Завиха и минаха под още един мост. От лявата им страна се появи скалист хълм с храм от тъмносив гранит на върха — храм без прозорци. От покрития кей нагоре водеше каменно стълбище.

Йорко прибра веслата и лодката леко се чукна в каменните стълбове. Той сграбчи една желязна халка и я задържа.

— Оставям те тук.

Кеят тънеше в сянка, стъпалата бяха стръмни. Аря прехапа устна. „Сирио дойде от Браавос. Може да е посещавал този храм. Може да се е изкачвал по тези стъпала“. Сграбчи една халка и се покатери на кея.

— Знаеш името ми — каза Йорко от лодката.

— Йорко Терис.

— Валар дохерис.

Загреба отново и се скри в сенките на моста. Когато плясъкът на греблата заглъхна, Аря почти чу ударите на сърцето си. Изведнъж като че ли се беше озовала някъде другаде… пак в Харънхъл, с Джендри може би, или с Хрътката в горите покрай Тризъбеца. „Солничка е глупаво момиче — каза си. — Аз съм вълк и няма да се уплаша“. Потупа за късмет дръжката на Игла и се гмурна в сенките изкачваше по две стъпала наведнъж, за да не може никой да каже че я е страх.

Горе се изправи пред резбована двукрила врата, дванайсет стъпки висока. Лявото крило бе направено от бяло като кост язово дърво, дясното — от лъскав абанос. По средата беше изваяно лунно лице; абанос откъм язовата страна, язово дърво — откъм абаноса. Това, кой знае защо, й напомни за дървото на сърцето в божията дъбрава в Зимен хребет. „Вратата ме гледа“, помисли си Аря. Бутна двете крила с облечените си в ръкавици ръце, но те не помръднаха. „Заключени и залостени са“.

— Пуснете ме да вляза, глупаци такива. Прекосих Тясното море. Стисна юмрук и потропа. — Джакен ми каза да дойда. Имам желязна монета. — Извади я от кесийката и я вдигна. — Виждате ли? Валар моргулис.

Вратата не отвърна. Само се отвори.

Отвори се навътре в пълна тишина, без човешка ръка да е дръпнала крилата. Аря направи стъпка напред, после още една. Вратата се затвори зад нея. Игла беше в ръката й, макар че не помнеше да я е вадила.

Покрай стените горяха свещи, но хвърляха толкова малко светлина, че Аря не можеше да види собствените си стъпала. Някой шепнеше, но толкова тихо, че не можеше да различи думите. Друг някой плачеше. До слуха й стигна звукът от нечии леки стъпки, хлъзгане на кожа по камък, врата някаква се отвори и се затвори. „Вода. И вода чувам.“

Очите й бавно се приспособиха. Отвътре храмът изглеждаше много по-голям, отколкото отвън. Септите на Вестерос бяха седемстенни, седем олтара за седемте богове, но тук боговете бяха повече от седем. Статуите им се издигаха покрай стените, масивни и застрашителни. Около нозете им примигваха червени свещи, смътни като далечни звезди. Най-близката статуя бе дванайсет стъпки висока жена от мрамор. От очите й се стичаха истински сълзи и пълнеха купата, която държеше в ръце. Зад нея имаше мъж с лъвска глава, седнал на изваян от абанос трон. От другата страна на вратата един огромен бронзов кон се беше изправил на двата си грамадни задни крака. По-нататък успя да различи голямо каменно лице, бяло невръстно дете с меч в ръката, рунтав черен козел, голям като зубър, мъж със смъкната над лицето качулка, подпрян на тояга. Останалите бяха само надвиснали фигури, едва различими в сумрака. Между статуите на боговете виждаха скрити, потънали в тъмни сенки ниши, тук-там гореше по някоя свещ.