Читать «Пир за врани» онлайн - страница 69

„На брега“. Аря прехапа устна. Беше прекосила морето, за да стигне тук, но ако капитанът я бе попитал, щеше да му каже, че иска да остане на борда на „Дъщерята на Титана“. Солничка беше твърде малка за гребец, вече го знаеше, но можеше да се научи да плете въжета, да кърпи платна и да насочва кораба през големите солени морета. Деньо веднъж я беше взел със себе си горе на мачтата и тя изобщо не се уплаши, макар палубата долу да й се видя много мъничка. „Мога и сметките да събирам, и каютата да поддържам чиста“.

Но галеасът не се нуждаеше от второ момче. Освен това беше достатъчно да погледне лицето на капитана, за да разбере, че гори от нетърпение да се отърве от нея. Тъй че Аря само кимна.

— На брега — промълви тя, макар брегът да означаваше само непознати хора.

— Валар дохерис. — Той се чукна с два пръста по челото. — Моля да запомниш Тернесио Терис и услугата, която ти направи.

— Ще запомня — тихо отвърна Аря. Вятърът задърпа наметалото й с настойчивостта на призрак. Време беше да си тръгва.

„Събери си вещите“, казал й беше капитанът, но нямаше кой знае колко. Само дрехите по себе си, кесийката с монети, подаръците, които й беше дал екипажът, камата на лявото й бедро и Игла на дясното.

Лодката бе готова преди нея, а Йорко беше на веслата. Той също беше син на капитана, но по-голям от Деньо и не толкова дружелюбен. „Така и не се сбогувах с Деньо“, помисли си тя, докато се спускаше по въжената стълба. Зачуди се дали ще го види отново. „Трябваше да му кажа сбогом“.

„Дъщерята на Титана“ се смали зад тях, а градът ставаше все по-голям с всеки удар на веслата. Отдясно се виждаше пристан, плетеница от кейове, гъмжащи от тумбести китоловни съдове от Ибен, изящни като лебеди кораби от Летните острови и повече галери, колкото можеше да преброи. Вляво имаше друго, по-далечно пристанище, отвъд линията между суша и вода — там над повърхността стърчаха върховете на полупотънали сгради. Аря никога не бе виждала толкова много сгради, струпани на едно място. Кралски чертог си имаше Червената крепост и Великата септа на Белор, Драконовата яма, но Браавос явно можеше да се похвали с десетки десетки кули и дворци, също толкова големи и дори още по-големи. „Пак ще съм мишка — мрачно си помисли тя, — каквато бях в Харънхъл, преди да избягам“.

Оттам, където се издигаше Титанът, градът й бе заприличал на един голям остров, но щом доближиха, видя, че е съставен от многобройни малки островчета близо едно до друго, свързани със сводести каменни мостове, прехвърлящи безбройни канали. Отвъд пристанището зърна улици със сиви каменни къщи, построени толкова плътно, че се подпираха една-друга. Изглеждаха странно, високи по четири-пет етажа и много тесни, с островърхи керемидени покриви кривнати надолу шапки. Не се виждаха сламени покриви и само няколко дървени къщи бяха като познатите й във Вестерос. „Нямат дървета — помисли Аря. — Браавос е само камък, сив град сред зелено море“.