Читать «Пир за врани» онлайн - страница 67

— Солничке, виж! — Деньо я хвана под мишницата и я обърна. — Видя ли? Ето там! — Посочи й.

Мъглите се отдръпваха пред тях, дрипави сиви завеси, раздвоени от носа. „Дъщерята на Титана“ цепеше през сиво-зелените води на издутите си пурпурни криле. Аря чу над главата си крясъци на чайки. Там, където сочеше Деньо, от морето изведнъж се надигна редица скални хребети, стръмните им склонове бяха обрасли със строен бор и черен смърч. Но право напред морето ги беше прорязало и там, над откритата вода се извисяваше Титанът с горящите си очи и дългата си, развята от вятъра зелена коса.

Стоеше разкрачен над протока, стъпил върху планините от двете му страни, раменете му се извисяваха над острите зъбери. Краката му бяха изсечени от здрав камък, същия черен гранит като планините, на които стоеше, а бедрата му бяха обковани със зеленясал бронз.

Нагъдникът му също беше от бронз, както и главата, увенчана с шлем с гребен. Развятата му коса беше от конопени въжета, боядисана зелено, а в пещерните кухини на очите му горяха огромни огньове. Едната ръка се бе отпуснала на скалната вис вляво — бронзовите пръсти бяха свити около каменния връх; другата се беше изпънала нагоре във въздуха, стиснала дръжката на скършен меч.

„Само малко по-голям е от статуяата на крал Белор в Кралски чертог“, каза си Аря, докато все още бяха далече в открито море. Но щом галеасът се доближи до рифовете, в които се разбиваха вълните, титанът се извиси невероятно по-голям. Бащата на Деньо зарева команди и моряците заприбираха платната. „С гребане ще преминем между краката на Титана“. Аря вече виждаше амбразурите за стрелите в огромната бронзова гръдна броня и тъмните петна по ръцете и раменете на Титана, където морските птици бяха свили гнездата си. Изви вратле нагоре. „Белор Блажения би стигнал едва до коленете му. Титанът би могъл да прекрачи стените на Зимен хребет“.

И тогава Титанът изригна могъщия си рев.

Звукът бе толкова огромен, колкото и самият той, страховито стържене и стон, толкова силни, че заглушиха дори гласа на капитана и грохота на вълните в обраслите с борове стръмнини. Хиляди морски птици се разлетяха из въздуха и Аря потръпна — а после видя, че Деньо се смее.

— Просто предупреждава Арсенала, че идваме — извика й той. — Не се плаши.

— Не се плаша — извика Аря. — Просто е много силно.

Вятърът и вълните бяха подхванали „Дъщерята на Титана“ и я тласкаха бързо към устието на канала. Двата реда гребла пореха гладко водата, разбиваха я на бяла пяна. Сянката на Титана падна над тях. За миг й се стори, че неизбежно ще се ударят в камъните под краката му. Присвита до Деньо при носа, Аря усещаше соления вкус на пръските по лицето си. Трябваше да погледне право нагоре, за да види главата на Титана. „Браавошите го хранят със сочната розова плът на благородни момиченца“, чу отново в ума си думите на баба Нан, но не беше малка и нямаше защо да се плаши от някаква си глупава статуя.