Читать «Пир за врани» онлайн - страница 68

Все пак задържа ръката си на Игла, докато се плъзгаха между краката му. По вътрешната страна на грамадните каменни бедра се виждаха още прорези за стрели, а когато мачтата мина на цели десет разтега под чатала на статуята, Аря видя отворите за изливане на врящо масло под металната ризница, и бледи лица, надничащи към тях иззад железните решетки.

Най-сетне преминаха.

Сянката се вдигна, покритите с борове ридове се отдръпнаха, вятърът стихна и се озоваха в широка лагуна. Напред се издигаше друга морска стръмнина, скална грамада, стърчеше от водата като увенчан с шипове юмрук с каменни бойници, настръхнали от скорпиони, огнехвъргачки и каменомети.

— Арсеналът на Браавос — каза Деньо гордо, все едно че той го е построил. — Там за един ден могат да построят бойна галера.

Аря видя десетки галери, вързани за кейовете или накацали по платформи за спускане във водата. Боядисаните носове на други се показваха от безбройните дървени скелета по каменистите брегове като муцуни на хрътки в кучкарник, чакащи ловджийския рог да ги поведе в бяг. Опита се да ги преброи, но бяха толкова много, а по извиващия се бряг се редяха още и още пристани, докове и кейове.

Две галери излязоха да ги посрещнат — плъзгаха се по водата и белите им гребла блестяха. Капитанът им извика и техните капитани му отвърнаха. Изсвири рог. Галерите минаха от двете им страни, толкова близо, че тя чу приглушения тътен на барабаните в пурпурните им трюмове, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, като удари на живи сърца.

После галерите останаха зад тях, както и Арсеналът. Отпред лъсна граховозелена вода, като цветно стъкло. А от мокрото й лоно изникна същинският град, необятна шир от куполи, кули и мостове, сиви, зелени и червени. Стоте острова на морския Браавос.

Майстер Лувин ги беше учил за Браавос, но Аря бе забравила повечето неща, които им беше разказвал. Беше плосък град, това поне се виждаше дори отдалече, не като Кралски чертог на трите му високи хълма. Единствените хълмове тук бяха онези, които хората бяха вдигнали от тухла и гранит, бронз и мрамор. И още нещо липсваше също така, макар че й трябваха няколко мига, докато осъзнае какво е. „Градът няма стени“. Но щом го каза на Деньо, той се засмя.

— Нашите стени са направени от дърво и боядисани в пурпур — каза й. — Нашите галери са нашите стени. Други не ни трябват.

Палубата под краката им изскърца. Аря се обърна и видя, че бащата на Деньо стои над тях, в дългото си капитанско палто от тъмночервена вълна. Търговски капитан Тернесио Терис не носеше мустаци, сивата му коса бе късо подрязана, лицето му бе четвъртито, брулено от ветровете. По пътя често го беше виждала да се шегува с екипажа си, но намръщеше ли се, мъжете бягаха от него като пред буря. Сега се беше намръщил.

— Пътуването ни свършва — каза той на Аря. — Продължаваме към Митническия порт, където митничарите на Морския господар ще се качат на борда да проверят трюмовете ни. Ще е за половин ден, винаги е толкова, но ти не си длъжна да чакаш благоволението им. Събери си вещите. Ще спусна лодка и Йорко ще те закара на брега.