Читать «Пир за врани» онлайн - страница 464

А сетне се озоваха от другата страна и Мия Камък се разсмя, прегърна Робърт и го вдигна.

— Внимавай — каза Алайн. — Може да те удари, ако замаха с ръце. Не би допуснала, но може.

Намериха място за момчето, цепнатина в скалата, където да го заслонят от студения вятър. Алайн го подържа в прегръдката си, докато треперенето му отмине, а през това време Мия се върна да помогне на другите.

В Сняг ги чакаха отпочинали мулета и гореща яхния от козешко с лук. Алайн яде с Мия и Миранда.

— Е, значи не само си красива, а и смела — каза й Миранда.

— Не съм. — От похвалата отново се изчерви. — Не съм. Ужасно бях изплашена. Не мисля, че щях да мога да мина без лорд Робърт. — Обърна се към Мия Камък. — Ти за малко щеше да паднеш.

— Грешиш. Никога не падам. — Косата на Мия се беше изсипала над бузата й и скриваше едното й око.

— Казах „за малко“. Видях те. Не се ли уплаши?

Мия поклати глава.

— Помня един мъж — подхвърля ме във въздуха, когато бях много мъничка. Издигаше се висок до небето и ме хвърляше толкова нависоко, че все едно летя… Двамата се смеем, смеем се толкова много, че едва мога да си поема дъх, а накрая се смея толкова силно, че се напишквам, но това кара и него да се разсмее още по-силно. Никога не ме беше страх, когато ме хвърляше. Знаех, че винаги ще е до мен, за да ме хване. — Избута косата си назад. — После един ден него вече го нямаше. Мъжете идват и си отиват. Лъжат или умират, или те оставят. Но планината не е мъж, а камъкът е дъщеря на планината. Вярвам на баща си и вярвам на мулетата си. Няма да падна. — Изправи се. — Време е да привършваме. Още ни чака дълъг път, а надушвам буря.

Докато напускаха Камък, най-голямото и най-ниското от междинните укрепления, бранещи подстъпите към Орлово гнездо, заваля. Вече се здрачаваше. Лейди Миранда подхвърли, че може би ще е по-добре да се върнат, да изкарат нощта в Камък и да продължат спускането след изгрев-слънце, но Мия не искаше и да чуе.

— Дотогава снегът може да натрупа пет стъпки, а стъпалата са опасни дори за мулетата ми. По-добре да продължим. Ще вървим бавно.

Така и направиха. Под Камък стъпалата бяха по-широки и не толкова стръмни, извиваха се сред високите борове и сиво-зелените смърчове, загърнали по-ниските склонове на Великанска пика. Мулетата на Мия явно познаваха всеки корен и всеки камък по пътя надолу, а и да бяха забравили някой, водачката им го помнеше. Половината нощ изтече, преди да зърнат светлините на Портите на Луната през сипещия се сняг. Последната част от пътуването им беше най-спокойна. Снегът се сипеше тих и несекващ, загръщаше целия свят в бяло. Робин задряма в седлото, полюшваше се напред-назад с хода на мулето. Дори лейди Миранда взе да се прозява и да се оплаква, че е уморена.

— Имаме приготвени стаи за вас — каза тя на Алайн. — Но ако искаш, тази нощ можеш да споделиш моето легло. Достатъчно голямо е за четирима.