Читать «Пир за врани» онлайн - страница 463

— Пръстът му ли? — Отново се изчерви. — Не… никога не съм…

Лейди Миранда се засмя толкова силно, че Мия Камък пред тях се обърна през рамо.

— Все едно, Алайн, сигурна съм, че му е достатъчно голям.

Минаха под изваяна от ветровете каменна арка, от дългите ледени висулки капеше вода. От другата страна пътеката се стесняваше и се спускаше стръмно на стотина или повече стъпки. Миранда се принуди да се задържи отзад. Стръмнината в този участък от спускането накара Алайн здраво да се вкопчи в седлото. Стъпалата бяха толкова изтъркани от железните подкови на всички мулета, минавали оттук, че приличаха на низ от плитки каменни купи. Дъната им бяха пълни с вода, блеснала като топено злато под следобедните лъчи. „Сега е вода — помисли Алайн, — но щом се стъмни, всичко ще стане на лед.“ Усети, че е затаила дъх, и издиша. Мия Камък и лорд Робърт почти бяха стигнали до скалния шпил, където склонът наново се изравняваше. Постара се да гледа към тях и само към тях. „Няма да падна — каза си. — Мулето ще ме преведе.“ Вятърът свиреше около нея, докато се подрусваше и бавно пълзеше надолу, стъпало по стъпало. Сякаш продължи безкрайно.

А после изведнъж се озова долу, с Мия и малкия лорд, свити под извития скален шпил. Отпред се изпъваше каменен ръб, тесен и заледен. Алайн чу писъка на вятъра и усети как задърпа наметалото й. Помнеше това място от изкачването. Тогава я беше уплашило, изплаши я и сега.

— По-широк е, отколкото изглежда — говореше с бодър тон Мия на лорд Робърт. — Цял разтег е широк и не повече от осем дълъг, нищо не е.

— Нищо не е — повтори Робърт. Ръката му трепереше.

„О, не — помисли Алайн. — Моля ви. Не и тук. Не и сега.“

— Най-добре е да преведем мулетата — каза Мия. — Ако благоволи милорд, ще преведа първо моето и ще се върна за вашите. — Лорд Робърт не отвърна. Беше вторачил зачервените си очи в тесния ръб. — Няма да се бавя, милорд — обеща Мия, но Алайн се съмняваше, че момчето изобщо може да я чуе.

Мия поведе мулето си извън скалното прибежище; вятърът я захапа със зъбите си. Наметалото й се вдигна и заплющя във въздуха. Мия се олюля и за кратък миг на Алайн й се стори, че вихърът ще я издуха в пропастта, но водачката им успя някак да запази равновесие и продължи.

Алайн стисна треперещата ръка на Робърт.

— Сладки Робин, страх ме е. Дръж ми ръката и ми помогни да мина. Знам, че теб не те е страх.

Той я погледна, черните му зеници бяха малки като глави на карфици, а очите големи и бели като варени яйца.

— Не ме е страх?

— Теб — не. Ти си моят Крилат рицар, сир Робин Сладкия.

— Крилатият рицар е можел да лети — прошепна Робърт.

— По-високо от върховете. — Тя стисна ръката му по-силно.

Лейди Миранда тъкмо бе стигнала при тях и като видя какво става, потвърди:

— Да, можел е.

— Сир Робин Сладкия — промълви лорд Робърт и Алайн разбра, че не бива да чака връщането на Мия. Помогна на момчето да слезе от седлото и ръка за ръка двамата тръгнаха по голия каменен ръб. Всичко наоколо беше пуст въздух и небе, теренът се спускаше отвесно от двете страни. Под ходилата им имаше лед и натрошени камъни, дебнещи да изкълчат глезен, а вятърът виеше свирепо. „Като вълк вие — помисли Санса. — Призрачен вълк, голям като планините.“