Читать «Пир за врани» онлайн - страница 451

— Значи няма какво да хвърли по мен. Нямаш ли си някаква друга работа? И ти, Мади… всички ли прозорци са затворени и със спуснати кепенци? Всички ли мебели са покрити?

— Всички, милейди — отвърна Мади.

— Иди да се увериш. — Алайн се шмугна в тъмната спалня. — Само аз съм, миличък Робин.

Някой подсмръкна в тъмното.

— Сама ли си?

— Да, милорд.

— Приближи се тогава. Само ти.

Алайн затвори плътно вратата. Беше от здрав дъб, педя дебела; Мади и Гретчел можеха да подслушват колкото искат, но нямаше да чуят нищо. И толкова по-добре. Гретчел умееше да си държи езика зад зъбите, но Мади клюкарстваше безсрамно.

— Майстер Колемон ли те прати? — попита момчето.

— Не — излъга тя. — Чух, че на миличкия ми Робин му е зле. — След срещата си с нощното гърне майстерът се бе оплакал на сир Лотор и пратиха Брун при нея.

— Ако милейди успее да го уговори мило да стане, няма да го измъкна насила — изръмжа рицарят.

„Не можем да си го позволим това.“ Когато се държаха грубо с Робърт, той получаваше пристъпи.

— Гладен ли сте, милорд? — попита тя малкия владетел на Орлово гнездо. — Да пратя ли долу Мади за сметана и боровинки или за топъл хляб и месо? — Спомни си със закъснение, че топъл хляб няма; кухните бяха затворени и пещите — изстинали. „Ако това изкара Робърт от леглото, ще си струва труда да се напали огън.“

— Не искам храна — отвърна капризно малкият лорд. — Днес ще си остана в леглото. Можеш да ми почетеш, ако искаш.

— Тук е много тъмно за четене. — От тежките завеси на прозорците в стаята беше черно като нощ. — Нима моят сладък Робин е забравил кой ден е днес?

— Не съм — отвърна той кисело. — Но няма да тръгна. Искам да си остана в леглото. Можеш да ми почетеш за Крилатия рицар.

Крилатия рицар беше сир Артис Арин. Според легендата той бе отблъснал Първите хора от Долината и отлетял на върха на Великанска пика на огромен сокол, за да убие Краля Грифон. Сто приказки имаше за неговите приключения. Сладкият Робин ги знаеше всички толкова добре, че можеше да ги изреди наизуст, но при все това обичаше да му ги четат.

— Трябва да заминем, миличък — каза тя на момчето. — Но ти обещавам, щом стигнем Портите на Луната, ще ти прочета две приказки за Крилатия рицар.

— Три — мигом отвърна той. Каквото и да му предложеше човек, Робърт винаги искаше повече.

— Три — съгласи се тя. — Може ли да пусна малко слънце?

— Не. От светлината ме болят очите. Ела в леглото, Алайн.

Тя все едно отиде до прозореца, като заобиколи на пръсти счупеното нощно гърне — не го виждаше, но го надушваше.

— Няма да ги дръпна много. Само колкото да видя лицето на Сладкия Робин.

Той изсумтя.

— Щом трябва.

Завесите бяха от син плюш. Тя набра едната и я завърза. В бледия утринен лъч заиграха прашинки. Ромбовидните стъкълца на прозореца се бяха замъглили от скреж. Алайн отърка едно с длан колкото да зърне ясното синьо небе и белия блясък от планинския склон. Орлово гнездо бе загърнат в ледена мантия, а Великанска пика над него бе в дълбоки до кръста снегове.

Робърт Арин седеше подпрян на възглавниците и я гледаше. „Владетелят на Орлово гнездо и Защитникът на Долината.“ От кръста надолу беше загърнат в дебело вълнено одеяло. Над кръста беше гол, отпуснато бледо момче с коса, дълга като на момиче. Робърт имаше тънки ръце и крака, мека хлътнала гръд и малко коремче, а очите му винаги бяха зачервени и гуреливи. „Не е виновен той, че е такъв. Родил се е малък и болнав.“