Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 381

Беше чул стрелбата в слушалката.

-      Три. Всичко свърши. Можеш да ги освободиш.

А той ми каза, че бавачката не е издържала и е паднала на колене и се е наложило да среже въжето и да свали малкия. Обърнах се и погледнах Сарацина и сестра му. Оставих ги да разчетат изражението ми - жената и детето са живи и здрави.

Сарацина - седнал в прахоляка до коритото, с ръце зад гърба, наведе глава. Молеше се. Кумали потрепери, предаде се на облекчението и се разплака.

Канех се да прекъсна линията - трябваше да проведа още един, много важен телефонен разговор, - обаче треската ме обхващаше все повече и ми се виеше свят. Въпреки вихрушката в мозъка ми трябваше да науча нещо.

-      Щеше ли да застреляш бавачката? - попитах Бен. Той не отговори. Което беше достатъчен отговор.

-      А ти? - попита Бен след малко.

-      Това е разликата между нас, Бен - казах тихо. - Заради това аз съм създаден за тази работа, а ти не си. Разбира се, че щях.

Разтреперан - не само от треската - прекъснах линията и направих знак на Кумали да дойде при мен. Не можех да ходя - бях толкова изтощен, изпитвах такава болка, че едва стоях изправен.

Имах нужда от нея, за да ме подкрепя. Тя ме подхвана под ръката, а аз се обърнах към Сарацина.

-      Ако опиташ да правиш глупости, ще ви застрелям и двамата.

Той кимна и разменихме още един, последен поглед. Животът и на двама ни беше променен завинаги. Спомних си какво казаха неколцина британски войници след войната с Аржентина - единствено враговете им знаели какво е било на фронтовата линия.

Не му казах нищо - какво бих могъл да му кажа? Дадох знак на Кумали да тръгва към изхода. Щяхме да го оставим окован. Ключът беше в джоба ми, оръжията бяха безполезни и нямаше друг начин да се напусне това място, освен с лодка - ние щяхме да вземем единствената. Бях сигурен, че не може да се измъкне, и знаех, че двайсетина минути след като проведа втория телефонен разговор, тук ще се струпат хора от поне десетина различни агенции. Не че можеха да направят кой знае какво, освен да го арестуват - нямаше замисъл, който да бъде разгадан, нямаше мрежа, която да бъде разбита, нямаше съучастници, които да бъдат проследени. Смъртта на Америка се отлагаше.

Тръгнах по-бързо и започнах да набирам номера, който ми дадоха, с отекли и треперещи пръсти, опитвах се да си спомня цифрите, защото бяха записани в счупения ми мобилен телефон.

С помощта на Кумали тръгнах назад през прохода, в тъмнината. Обаче имаше нещо, което бях пропуснал и до края на живота си щях да се удивлявам на тази грешка.

43.

Кумали ме преведе през решетката на входа, а отвън, сред камънаците, слънчевата светлина буквално ме заслепи.

Краткото разстояние от коритото с вода дотук беше най-болезненото в живота ми. Всяка стъпка беше като удар по главата. Ефектите от симулираното давене, загубата на кръв и засилващата се треска се натрупваха и силите ми намаляваха до критично ниво. Усещах как миналото и настоящето се сливат в едно.

Облегнах се на един камък и наредих на Кумали да извади лодката от скривалището и да я докара на стария кей. Когато тръгна към малкото заливче зад купчина скали, натиснах последната цифра на номера и чух писукането, което показваше, че се осъществява връзка с чужбина. Обадиха се незабавно.