Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 86

Подът бе покрит с прах. Нямаше дори една следа.

Запозната с това как свършваха подобни истории, Селена вдигна свещта си и освети арките над порталите в търсене на знаци, които да я предупредят за неизбежната смърт, очакваща я, ако мине не откъдето трябва.

Разклати преждата в ръката си. Конецът бе съвсем изтънял. Остави свещта долу и върза за конеца края на втората прежда. Може би трябваше да вземе и трета.

Поне имаше въглени.

Избра средната врата, най-вече защото бе най-близка. От другата страна стълбището продължи да слиза надолу. Толкова надолу, че тя се запита дали вече не се намира под замъка. Коридорът стана студен и влажен, а пламъкът от свещта на Селена затрептя от влагата.

Вече бе минала няколко арки, но продължи да върви право напред. Ставаше все по-влажно. Вода капеше от стените и камъните под краката й станаха хлъзгави от лишеите, обрасли ги през вековете. Червените й кадифени обувки подгизнаха. Сториха й се невероятно тънки до дебелия камък.

Тъкмо се канеше да се върне назад, когато чу звука.

Някъде наблизо течеше вода, макар и бавно. А коридорът ставаше по-светъл. В него грееше луната.

Преждата й свърши и тя я остави на земята. Нямаше повече завои, които да отбелязва. Знаеше какво е това и в същото време не смееше да се надява, че е то. Побърза напред и се хлъзна два пъти. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да я оглуши. Пред нея се появи арка, а от другата й страна.

Селена се загледа в канала, който излизаше от замъка.

Не миришеше особено приятно.

Меко казано.

Застана от едната му страна и разгледа отворената врата. Тя водеше до широк поток, който несъмнено се изливаше в Ейвъри или в морето. Нямаше стражи и ключалки, само една решетка, вдигната колкото да пропуска боклуците под себе си.

На двата бряга имаше вързани четири малки лодки и няколко врати — някои от тях дървени, а други железни — водеха към изхода. Вероятно бе път за бягство за краля, макар че, предвид състоянието на лодките, Селена се запита дали той знае за него. Приближи желязната решетка и пъхна ръка в един от процепите й. Нощта бе хладна, но не и леденостудена. От другата страна на потока се издигаха дървета. Бе в задната част на замъка, тази, която гледаше към морето.

Дали отвън имаше стражи? Тя намери камък на земята паднал от тавана — и го хвърли във водата пред портата. Не се чу звук от дрънчене на броня, нито мърморене и ругатни. Огледа другата страна. Имаше лост, който да вдигне портата за лодките. Селена го натисна, свали плаща си и изпразни джобовете си. Хвана здраво лоста, а после стъпи първо с единия, а после и с другия си крак на вратата.

Лесно щеше да я отвори. Почувства се безразсъдна. и свободна. Какво търсеше изобщо в този дворец? Какво имаше да доказва в това състезание? Че е най-добрата? Та тя бе Асасина на Адарлан! Разбира се, че е най-добрата!

Вече сигурно бяха пияни. Щеше да вземе някоя от по здравите лодки и да изчезне в нощта. Селена започна да се катери обратно. Палтото щеше да й трябва. Глупаци. Смятаха, че могат да я опитомят. Нея!