Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 84

— Каква религия? — попита Селена. — Виж, има още един.

Тя посочи символ на няколко крачки от нея. Беше вертикална линия със стърчащ наопаки обърнат връх по средата.

— Остави ги — каза остро Нехемия и Селена премигна. —

Има си причина тези неща да бъдат забравени.

— За какво говорите? — Попита Каол. Тя му преразказа разговора. Когато завърши, той сви устни, но не каза нищо.

Продължиха по пътя си и Селена видя още един знак. Бе в странна форма — като малък диамант с две стрели, забити в него. Върхът и дъното на диаманта бяха свързани в странна линия, която го караше да изглежда напълно симетричен. Дали кралят бе наредил да ги издълбаят в плочата преди строежа на часовниковата кула, или бяха по-древни?

Нехемия гледаше към челото й, а Селена попита:

— Има ли кал по лицето ми?

— Не — отвърна някак разсеяно принцесата, а погледът й не изпускаше сбръчканите вежди на Селена. Внезапно Нехемия погледна момичето толкова свирепо, че асасинът се сви. — Сигурна ли си, че не знаеш нищо за Знаците на Уирда?

Часовникът на кулата удари.

— Не — отвърна Селена, — не знам нищо за тях.

— Криеш нещо — каза тихо принцесата на ейлвийски. Не звучеше обвинително. — Ти не си такава, каквато изглеждаш, Лилиан.

— Ами... надявам се, че не съм обикновена придворна — отвърна тя колкото се може по-дръзко. След това се ухили, с надеждата, че Нехемия ще спре да говори толкова странно и да се взира във веждите й. — Можеш ли да ме научиш на ейлвийски?

— Стига ти да ме научиш на глупавия си език — каза принцесата, но все още звучеше леко дистанцирана. Какво бе видяла, че да започне да се държи така?

— Става — усмихна се немощно Селена. — Само не му казвай. Капитан Уестфол ме оставя насаме следобед. Часът преди вечеря е идеален.

— Тогава ще дойда утре в пет — рече Нехелия. Принцесата се усмихна и тъмните й очи заблестяха. След това тръгна отново, а Селена нямаше друг избор, освен да я последва.

24.

Селена лежеше в леглото си, загледана в лунната светлина, отразяваща се в пода. Тя изпълваше прашните пролуки между каменните плочки, оцветяваше всичко в сребристосиньо и я караше да се чувства все едно е замръзнала в безкраен миг.

Не се страхуваше от нощта, макар в малките часове да бе по-неспокойна. Това бе времето, когато спеше, времето, когато убиваше, когато звездите се появяваха в небето красиви и далечни и я караха да се чувства малка и незначителна.

Селена се намръщи. Бе едва полунощ и макар че на следващия ден я чакаше изпитание, не можеше да заспи. Очите й бяха прекалено уморени, за да чете, а не смееше да свири на пианото, за да не попадне на нова публика. Представата й за това какво става на пиршеството пък определено не я развеселяваше. Все още носеше изумрудено синята си рокля. Мързеше я да я сменя.

Проследи лунния лъч, който стигаше до стената. Гобленът на нея бе стар, странен и не много добре запазен. Представляваше сцена с диви животни, които се разхождаха из огромна гора. Единственият човек на гоблена — една жена — бе нарисувана близо до пода. Бе в реални размери и изключително красива. Макар че имаше сребриста коса, лицето й бе младо, а бялата й рокля сякаш се раздвижи на фона на лунната светлина.