Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 80

Когато се изкъпа, Селена го намери в столовата. От косата й капеше вода.

— Нямаш ли си закуска?

— Така и не ми отговори.

— На кое? — Тя седна на масата и си сипа каша. Трябваше й лъжичка. Направо три лъжички — захар, малко топъл крем и...

— Ще отидеш ли на служба?

— Значи на служба мога да ида, а на пира не! — Тя започна да яде кашата.

— Нямаме право да потискаме религията на който и да е било.

— А пирът е?

— Показно разхищение.

— Виждам — тя хапна още една лъжица. Обожаваше овесена каша!

— Е? Ще ходиш ли? Ако да, трябва да тръгваме скоро.

— Не — отвърна тя.

— Според суеверията, които очевидно споделяш, боговете могат да се разгневят от това. А и подозирам, че денят на мъртвите трябва да е специален за един асасин.

— Почитам го по свой начин — направи физиономия тя. Мога и да направя едно-две жертвоприношения.

Той се изправи и потупа дръжката на меча си.

— Ще те помоля да се държиш прилично, докато ме няма.

Не се обличай твърде шикозно, тъй като Бруло ми каза, че следобед имате тренировки. Изпитанието е утре.

— Пак? Нямаше ли такова преди три дни? — простена тя. Последното изпитание бе да мятат копие от кон. Китката още я болеше.

Той обаче не каза нищо повече и скоро покоите й притихнаха. И макар да се опита да го забрави, звукът от бича продължаваше да ехти в ушите й.

Щастлив от това, че службата най-после е приключила, Дориан Хавилиард се разхождаше сам из коридорите на замъка. Религията не го разчувстваше и не му звучеше убедително. След няколко часа дуднене на молитви под нос имаше нужда да остане сам, на спокойствие и на чист въздух.

Въздъхна през зъби и започна да масажира слепоочието си, след което се отправи към градината. Мина покрай група придворни дами, всяка от които му направи реверанс и започна да се кикоти иззад ветрилото си. Майка му бе използвала церемонията, за да му посочи всички подходящи момичета. Бе изкарал цялата служба в опит да не закрещи като луд от досада.

Дориан зави покрай един храст и едва не се блъсна във фигура, облечена в синьо-зелено кадифе. Бе в цвета на планинско езеро с оттенък на бисер. Освен това роклята бе излязла от мода преди около стотина години.

Погледът му се вдигна към лицето на фигурата и принцът се усмихна.

— Здравейте, лейди Лилиан — каза той и се поклони, а после се обърна към спътниците й. — Принцеса Нехемия, капитан Уестфол. Дориан отново огледа роклята на асасина. Спускаше се по тялото й като река и я правеше да изглежда доста привлекателна.

— Изглеждате облечена като за празника.

Селена се намръщи.

— Слугините на лейди Лилиан бяха на служба, когато тя трябваше да се облече — рече Каол, — не намерихме нищо друго.

Разбира се. Корсетите си бяха истински лабиринт. Сама жена не можеше да си ги сложи.

— Простете, принце — излая Селена. Бе се изчервила от яд, а очите й светеха заплашително. — Наистина съжалявам, че дрехите ми не отговарят на вкуса Ви.

— Не, не — отвърна нервно той и погледна към краката й. Бяха в червени обувки, напомнящи зимни боровинки, подали се от храстите. — Изглеждаш много добре. Просто малко не на място. Няколко века не на място, ако трябваше да бъде точен.