Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 82

— Благодаря за помощта — обърна се Дориан към Каол.

— Това зле ли ти се видя? — потупа го капитанът по рамото. — Изчакай да ги видиш, когато наистина наберат скорост.

А след това тръгна подир жените.

Дориан искаше да се развика и да заскубе коси. Бе се зарадвал да види Селена онази нощ. Дори прекалено. Но през последните няколко седмици го бяха въвлекли в дворцови интриги и балове. Така и не му остана време да я види отново. Ако не бе на пира тази вечер, щеше да я посети. Не искаше да я ядоса с коментара си за роклята — макар наистина да бе много демоде — и знаеше, че е сърдита задето не е поканена на пира, но...

Дориан се намръщи и се отправи към кучкарника.

Селена се усмихна на себе си и прокара пръст по близкия добре подрязан храст.

Самата тя смяташе, че роклята е прекрасна. Като за празника, как ли пък не?

— Не, Ваше Височество — обясняваше Каол на Нехемия достатъчно бавно, че да го разбере. — Не съм войник, а страж.

— Няма разлика — отвърна принцесата. Имаше тежък и тромав акцент. Въпреки това Каол разбра достатъчно, за да се намръщи. Селена с мъка скри веселието си.

През последните няколко седмици се бе виждала редовно с Нехемия

— най-често за къси разходки и вечери, където обсъждаха как е израснала принцесата в Ейлве, какво смята за Рифтхолд и кой от придворните я дразни най-много. За радост на Селена, я дразнеха всички.

— Не съм обучен да се бия в армия — процеди през зъби Каол.

— Но убиваш за краля си.

За краля си. Нехемия не владееше добре езика им, но бе достатъчно умна, за да подчертае това, което иска да каже. Този крал не бе нейният. И макар Селена да нямаше нищо против да слуша колко лош е владетелят на Адарлан, тук в градината имаше други хора, а някои от тях може би ги слушаха. Селена потрепери и я прекъсна, преди Нехемия да успее да каже нещо друго.

— Мисля, че няма смисъл да спориш с нея, Каол — рече тя и побутна капитана на стражата с лакът. — Може би не трябваше да отстъпваш титлата си на Терин. Не можеш ли да си я вземеш обратно? Така ще си спестиш много главоболия.

— Как успя да запомниш името на брат ми?

Тя сви рамене, без да разбира напълно блясъка в погледа му.

— Нали ми го каза. Защо да не го помня?

Изглеждаше много хубав днес. Тайната бе в това как косата срещаше златистата му кожа, в малките процепи между кичурите, в начина, по който падаше пред челото му.

— Предполагам, че ще се забавляваш на пиршеството въпреки отсъствието ми — каза тя кисело.

— Толкова ли си ядосана, че не присъстваш? — изсумтя той.

— Не — отвърна тя и наклони глава така, че косата й да падне по рамото. — Но все пак е празненство, а всеки обича празненствата.

— Да ти донеса ли някоя дрънкулка от веселбата?

— Само ако в нея има агнешко печено.

Въздухът около тях бе прозрачен и ясен.

— Пирът не е много вълнуващ — каза той. — Като всяка друга вечеря е. А агнето ще е сухо и жилаво.

— Като приятел трябва или да ме заведеш там, или да ми правиш компания.

— Приятел?