Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 72

— Реших, че е шега.

— Аз съм престолонаследникът на Адарлан. Никога не се шегувам.

С тези думи принцът седна на стола до огъня.

— Разрешено ли ти е изобщо да си тук?

— Разрешено? Моля ти се. Аз съм принцът, мога да правя каквото си поискам.

— Но аз съм Асасинът на Адарлан.

Той нямаше да трепне, дори да го набучеше на шиш с някой от тези билярдни стикове.

— И доста повече, ако съдя по музиката ти.

— Какво имаш предвид?

— Ами — отвърна той, като се опита да не потъва в прекрасните й загадъчни очи, — не мисля, че обикновен престъпник може да свири така. Изглежда, че все пак имаш душа.

— Разбира се, че имам душа. Всички имаме душа.

Все още бе изчервена. Дали не я караше да се чувства неудобно? Потисна усмивката си. Това бе толкова забавно!

— Харесаха ли ти книгите?

— Много бяха хубави — отвърна тихо тя — направо прекрасни.

— Радвам се да го чуя.

Погледите им се кръстосаха и тя отстъпи зад стола. Все едно той бе асасинът!

— Как вървят тренировките? Другите състезатели тревожат ли те?

— Отлично — отвърна тя, но ъгълчетата на устата й увиснаха надолу — и не. След днешния ден едва ли някой повече ще тревожи някого.

Отне му миг, преди да разбере, че тя говори за убития в опита си за бягство шампион. Тя прехапа долната си устна съвсем за малко, колкото за един удар на сърцето, а след това попита:

— Каол ли даде заповедта да убият Свен?

— Не — отвърна той, — татко нареди да разстрелят всеки, който се опита да избяга. Не смятам, че Каол би дал такава заповед. — Не бе сигурен защо добави последното. Стъкленият й поглед обаче изчезна. Когато тя не каза нищо повече, Дориан попита уж между другото — А с Каол как се разбирате?

Съвсем невинен въпрос!

Тя сви рамене, а той се опита да не търси скрито значение в жеста.

— Добре. Мисля, че малко ме мрази, но предвид поста му не съм изненадана.

— Защо мислиш, че те мрази? — По някаква причина не успя да го отрече.

— Понеже съм асасин, а той е капитан на стражата, който трябва да наглежда бъдещия кралски шампион.

— Иска ли ти се да бе другояче? — попита той.

Това вече не бе толкова невинно. Тя се приближи към стола и сърцето му прескочи един удар.

— Кой би искал да бъде мразен? Но предпочитам да бъда мразена пред това да съм невидима. Което няма значение. — Не прозвуча особено убедително.

— Самотна ли си? — зададе въпроса, преди да успее да се овладее.

— Самотна? — Тя го погледна отвисоко и след цялото това увещаване седна. Той с мъка потисна порива да прекоси разстоянието между тях, за да провери дали косата й е толкова копринена, колкото изглежда. — Не. И преди съм оцелявала самичка. Стига да имам нещо за четене.

Той погледна към огъня и се опита да не мисли за това къде бе била допреди броени седмици и каква ли самота е изпитвала там. В Ендовиер нямаше книги.

— И все пак едва ли е приятно да си бъдеш единственият спътник през цялото време.

— И какво би направил по въпроса? — засмя се тя. — Предпочитам да е така, а не да ме гледат като твоя любовница.

— Че какво лошо има в това?

— Вече съм известна като асасин. Не ми трябва да съм известна с това, че споделям ложето ти. — Той се задави, но тя продължи. —