Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 46

— Браво — излая Бруло, като спря коня си и огледа първите пристигнали. — Пийнете малко вода. После продължаваме с тренировките.

С помътнял поглед видя как Каол спира коня си. Краката й сами се насочиха към него, а после го подминаха и тя тръгна обратно към гората.

— Къде отиваш?

— Изпуснах си пръстена — излъга тя и даде всичко от себе си, за да изглежда разсеяна. — Само минутка да го намеря.

Без да изчака разрешението му, Селена се върна в гората, придружавана от присмехулните викове на останалите шампиони, които я бяха чули. От шума пред себе си разбра, че още някой приближава. Отиде със залитане към храстите. Светът около нея притъмня.

Падна на колене и повърна. А след това продължи да повръща, докато в нея не остана нищо. Последният шампион мина покрай нея. Трепереща, тя се хвана за най-близкото дърво и се изправи. Намери капитан Уестфол да я чака на пътя свил устни.

Обърса уста с ръкав и не му каза нищо, когато излезе от дърветата.

13.

Бруло ги освободи по обяд. Селена бе, меко казано, гладна. Бе излапала половината си обяд, тъпчейки хляб и месо в устата си, когато вратата на столовата се отвори.

— Какво търсиш тук? — попита тя с пълна уста.

— Моля? — отвърна капитанът на стражата и седна на масата. Беше се изкъпал и преоблякъл. Придърпа чиния със сьомга към себе си и си сипа. Селена направи физиономия и сбърчи нос.

— Не обичаш ли риба?

— По-скоро бих умряла, отколкото да я ям.

— Това е изненадващо — отвърна той и започна да се храни.

— Че защо?

— Защото вониш на такава!

Тя зяпна и разкри топката хляб и говеждо в устата си. Той поклати глава.

— Добре се биеш, но обноските ти никакви ги няма.

Тя изчака да види дали капитанът няма да спомене това, че е повърнала, но той не каза нищо повече.

— Мога да се държа и като дама, ако искам.

— Предлагам ти тогава да започнеш веднага. — Направи кратка пауза, преди да зададе въпрос. — Как ти се струва временната ти свобода?

— Дразниш ли ме, или питаш сериозно?

Той отхапа от рибата си.

— Както предпочиташ.

Прозорецът разкриваше обедното небе, малко бледо, но все пак красиво.

— Като цяло ми допада, особено предвид това, че имам книги, които да си чета винаги когато ме заключите тук. Не вярвам, че ще ме разбереш.

— Обратното. Нямам толкова време да чета колкото теб или Дориан, но това не означава, че обичам книгите по-малко от вас.

Тя захапа една ябълка. Бе сладка като мед.

— Сериозно? И какви книги харесваш?

Той каза няколко заглавия и тя премигна.

— Хм, добър избор... като цяло. Други?

И така разговорът продължи. Неусетно мина цял час. Когато часовникът удари един часа на обяд, капитанът се изправи.

— Свободна си да прекараш следобеда както поискаш.

— А ти къде отиваш?

— Да си почина.

— Дано си прочел нещо интересно, преди да се видим отново.

— А ти дано си се изкъпала — подсмръкна той на излизане от стаята.

Селена въздъхна и викна слугините да подготвят банята. Очакваше я следобед в четене на балкона!

На следващата сутрин вратата на спалнята на Селена се отвори и познат силует се очерта на прага. Каол Уестфол замръзна, когато намери асасина да виси от рамката на вратата и да се набира отново и отново, докато брадичката й докосне дървото. Фланелката й бе подгизнала от пот и капеше на вадички от бледата й кожа. Упражняваше се вече цял час. Ръцете й трепереха от набиранията. Можеше и да се преструва, че е в средата на колоната, но нямаше да тренира средняшки — макар всяко повторение да караше тялото й да пищи. Не бе в толкова лоша форма — все пак кирката в мините не бе никак лека. И тренировката й естествено, нямаше нищо общо с това, че съперниците я бяха видели запъхтяна.