Читать «Ридание» онлайн - страница 8

      –  Дойдох да гледам как свириш ти.

      Не беше истина, но въпреки това отговорът ми хареса. Люк ме изведе навън, зад училището, и се отправи към една от скамейките за пикник близо до футболното игрище. От разположения до задната врата високоговорител някой обявяваше имената на участниците в конкурса.

      –  Виждаш ли? Ще разбереш кога е твоят ред.

      Настанихме се там, той на масата за пикник, а аз на пейката до арфата си. На светлината на яркото слънце очите му изглеждаха прозрачни като стъкло.

      –  Какво ще ми изсвириш?

      Стомахът ми се сви. Щеше да си помисли, че съм абсолютно жалка, прекалено нервна да свиря дори и само пред него.

      –  Ами...

      Люк отклони поглед от мен, отвори кутията на флейтата си и внимателно я извади отвътре.

      Или ще ми кажеш, че си прекалено велика музикантка и не си струва да споделяш дарбата си с никого?

      –  Като го казваш така, звучи ужасно егоистично!

      Той изви устни на една страна, докато наместваше флейтата си. Духна няколко пъти в нея и започна да я настройва.

      –  Е, аз държах косата ти в доста неудобна ситуация. Не заслужавам ли поне една песен? Съсредоточи се върху музиката. Престори се, че не съм тук.

      –  Но ти си.

      –  Представи си, че съм маса за пикник.

      Погледнах към мускулестите ръце, очертаващи се под ръкавите на тениската му.

      –  Определено не си маса за пикник. – Човече, наистина не беше...

      Люк ми хвърли бърз поглед.

      –  Свири. – Гласът му беше твърд и аз извърнах очи. Не защото му се разсърдих, а защото знаех, че е прав.

      Заех се с арфата си – здравей, стара приятелко! – и я опрях назад на петнайсетсантиметровите й крачета, за да я наместя в извивката на рамото си. Прегледах я за секунда само за да се убедя, че все още е настроена, и засвирих. Струните отвръщаха с любов и нежност на допира на пръстите – арфата обича това топло и влажно време.

      Запях. Започнах плахо, но после гласът ми укрепна. Внезапно осъзнах, че ужасно много искам да впечатля Люк.

Слънцето блести през прозореца

и в твойта коса.

Сякаш още си тук, до мен,

но знам, че туй е лъжа.

Ти ще седиш до прозореца,

ще прокарваш пръсти през мойта коса.

Винаги си бил, до мен,

макар да знам, че туй е лъжа...

О, как искам да съм до теб още веднъж.

О, как искам да те държа за ръка още веднъж.

О, как искам да съм до теб още веднъж.

О, как искам да те държа за ръка...

      Спрях да пея, защото чух, че флейтата му се присъедини към песента.

      –  Знаеш ли я?

      –  Всъщност, да. Пееш ли стиха, в който се разбира, че е бил убит?

      Замръзнах.

      –  Знам само тази част, която изпях. Не знаех, че умира.

      –  Бедният момък, разбира се, че умира. Това е ирландска песен, нали така? В ирландските песни влюбените винаги умират. Ще ти я изпея. Ти само свири, за да не загубя ритъма.

      Засвирих, чудейки се как ли звучи гласът му, когато пее.

      Люк вдигна лице към слънцето и запя.

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми,

а песента на арфата не спря.

Със теб умря сърцето ми, любими,