Читать «Ридание» онлайн - страница 19

      Погледнах към нея, щом чух името си, и бях заслепена от сияйната й усмивка.

      –  Благодаря. Люк много ми помогна.

      Елинор насочи усмивката си съм Люк, който все още стоеше със същото странно безизразно лице.

      – О, да, наистина помогна доста. – Усмихна му се още по-лъчезарно. – Люк, скъпи, няма ли да си поговорим малко?

      –  Как върви работата? – попита той глухо.

      Русата жена се изсмя. Дори смехът й беше красив и направо досадно съвършен.

      –  Много добре.

      Люк повдигна въпросително вежди.

      –  Как е шефката?

      Елинор изучаваше небрежно фино оформените си нокти.

      –  О, напоследък сме по-скоро като колежки.

      –  Сигурно е вълнуващо.

      – Масите оценяват по-високо някого като тях. – Направи жест към себе си. – Някой като мен.

      –  Какъв късмет и за двете ви – каза Люк.

      –  И аз така мисля, пиленце. – Тя се обърна към мен. – А ти определено си изгряваща звезда. Ще следя развитието ти.

      Усетих как зад гърба ми Люк настръхна.

      – Беше ми много приятно да се запознаем, Диърдри. Пожелавам ти приятна вечер. – Докосна отново Люк по лицето. – Ще се видим скоро.

      След като си тръгна, погледнах Люк и хапейки устни, го попитах:

      –  Бивша приятелка?

      Той ококори очи и се разсмя.

      – Това би било най-ужасното нещо, което може да се случи на някой мъж. Не. Помниш ли страшната приказка с ужасната си леля? Елинор ще бъде чудесно попълнение в нея. Мисли за нея като за зла кръстница.

      Въздъхнах облекчено. Всъщност не биваше да мисля за Люк по този начин, като се имаше предвид от колко време го познавам. Но все пак идеята, че бих могла да имам Елинор за конкурентка, направо ме вцепени.

      –  Зла кръстница е много по-добре от бивша приятелка.

       Какво те прави толкова различен, Люк, че изобщо ми пука дали си имал гадже или не?

      Погледът му се плъзна покрай мен.

      –  Така е, нали?

      Извърнах очи и аз, самоувереността ми изчезна вдън земя и само кимнах.

      –  Аха.

      Внезапно осъзнах, че от колоните в шатрата, където се провеждаше церемонията по награждаването, от известно време се носеха гласове.

      –  Второ място при соло изпълнителите за Кармен Мейси. – Зад гърбовете ни се разнесоха любезни ръкопляскания.

      Запътихме се мълчаливо към мама, но спряхме, когато видяхме, че тя говори с някого. Дилия изненадващо за нея мълчеше.

      –  ... Чух я как свири днес и просто исках да ви кажа, че съм изключително впечатлен от таланта й. Ние търсим точно такива хора – като нея и приятеля й. Моля ви, моля ви, вземете визитката ми и се обадете.

      Погледнах човека, който говореше. Приятният му глас не отговаряше на външността му – ако не знаех, че е свързан по някакъв начин с музиката, бих казала по-скоро, че е кечист или боксьор. Макар да носеше закопчана догоре риза, ръкавите не можеха да скрият огромните бицепси и мускулестите му гърди. Не отговаряше съвсем на представата ми за „ловците на глави”, които търсеха студенти за университетите.