Читать «Ридание» онлайн - страница 17

      –  Чух те как свириш.

      Примигнах бързо от изненада и вдигнах поглед. Без да забележа, до мен се бе приближил млад мъж с рижава коса. Лицето му бе покрито с лунички, но въпреки това той беше изключително хубав – като от реклама в списание. Имаше красивия вид на добре поддържаните хлапетии с големи попечителски фондове.

      Не бях сигурна какво се очаква да отговоря на това, затова просто казах:

      –  Така ли?

      Той закръжи около мен, като ме изучаваше от горе до долу.

      –  Да. – Направи още един пълен кръг, трябваше да извъртя очи, за да не го изпусна от поглед. – Доста впечатляващо. Много по-добре, отколкото очаквах.

      По–добре в сравнение с какво? Като за момиче? Като за ученик? Като за арфистка? Или като за мен?

      –  Благодаря – отвърнах резервирано. Той ме обиколи пак, с усмивка на лице. Усетих още един силен полъх на онзи аромат и ми хрумна, че сигурно идва от него. Може би нещо, с което се беше пръснал или носеше в себе си.

      –  Доста впечатляващо като цяло.

      Реших да бъда любезна.

      –  Ти свириш ли?

      Той се ухили.

      –  Спирал ли съм някога?

      Продължаваше да обикаля около мен, без да спира дори за миг, а после изведнъж изражението на лицето му се промени по начин, от който сърцето ми направо щеше да изскочи.

      –  Миришеш хубаво.

      Познат глас ме накара да се извърна в другата посока.

      –  Диърдри.

      Люк сграбчи рязко ръката ми. Движението му беше толкова внезапно, че изпуснах четирилистната детелина на земята. Почувствах се облекчена, сякаш бях спасена от някаква опасност.

      –  Ох, радвам се, че си тук. Този тип... – обърнах се към особняка, по не видях никого. Останало беше само наситеното ухание на розмарин или мащерка. Имаше поне дузина места, където можеше да се скрие, след като се бях извърнала към Люк. Това означаваше само едно – че нещо не беше наред. Защо иначе щеше да избяга? – Преди малко имаше едно момче...

      Люк погледна зад мен.

      –  Тук няма никой. – Присви очи. – Никой.

      Побиха ме тръпки. Щеше да ми е по-лесно да му повярвам, но нямаше как да забравя луничавия тип.

      –  Но имаше – упорствах аз. – Някакъв особняк.

      –  Не се съмнявам – каза високо Люк. – Хайде. Да се връщаме в цивилизацията. Какво изобщо правеше на това забутано място?

      Огледах се наоколо. Златистата пътека от светлина ме беше отвела странно далече от шатрите. Оттук музиката на оркестъра идваше като че ли от стара музикална кутия.

      – Просто исках да се махна колкото се може по-далече от досадната ми леля.

      – Нека да отидем колкото се може по-близо до нея и по-далече от странните типове – предложи Люк. Докосна ме леко по голото рамо, побутна ме нежно и двамата се запътихме по посока на глъчката. – Харесва ми роклята ти впрочем. Отива ти.

      Вътрешно изпитах гордост, а после с изненада се чух как казвам: